— Ти не слушаше ли, момиче? — възкликна той. — Катедралата не спира. Катедралата не може да спре.
Хури се изправи, последвана от Васко.
— Не може да останем на борда й. Идваш с нас, Ора.
Рашмика поклати глава. Все още не беше свикнала да я наричат така.
— Няма да тръгна без онова, за което съм дошла.
— Тя е права — обади се някакъв нов глас, тънък и метален.
Никой не отговори. Притесни ги не намесването на нов глас, а мястото, откъдето идваше. Всички се обърнаха като един към специалния костюм. Външно нищо в него не се беше променило: това беше все същата мрачна сребристосива форма, изпълнена в маниакални подробности и с изпъкнали следи на местата на грубото запояване.
— Тя е права — продължи костюмът. — Трябва да тръгнем веднага, Куейч. Ти си получи кораба, онова, което искаше толкова много. Вече можеш да спреш Хела. А сега ни пусни. Ние не сме от значение за нито един от твоите планове.
— Никога досега не си говорил, когато не съм сам — каза първосвещеникът.
— Разговаряхме с момичето, когато ти не слушаше. С нея беше по-лесно: можехме да виждаме директно в главата й. Нали, Рашмика?
— Бих предпочела вече да ме наричате Ора — отвърна смело тя.
— В такъв случай нека бъде Ора. Това не променя нищо, нали? Ти измина целия този път, за да ни намериш. И ни намери. Вече нищо не пречи на първосвещеника да ни даде на теб.
Грьолие поклати глава, сякаш бе станал единствената жертва на всеобща шега.
— Костюмът говори. Костюмът говори, а всички стоите край него така, сякаш това се случва всеки ден.
— За някои от нас наистина се случва — потвърди Куейч.
— Това ли са сенките? — осведоми се главният лекар.
— Пратеник на сенките — отговори костюмът. — Тази разлика не би трябвало да ни задържа. А сега, ако обичате, трябва да се изнесем незабавно от “Лейди Моруина”.
— Оставате тук — заяви Куейч.
— Не — възпротиви се Рашмика. — Господин първосвещеник… дайте ни костюма. Той няма значение за вас, но е всичко за нас. Сенките ще ни помогнат да издържим на атаката на инхибиторите. Но този костюм е единствената ни пряка линия за връзка с тях.
— Ако те са от такова значение за вас, изпратете друга сонда към Халдора.
— Не знаем дали това ще подейства втори път. Станалото с вас може би е случайност, късмет. Не можем да заложим всичко на предположението, че същото ще се случи отново.
— Послушай я — обади се припряно костюмът. — Тя има право: ние сме единственият ви гарантиран контакт със сенките. Трябва да ни пазите, ако искате нашата подкрепа.
— А цената на тази подкрепа? — попита Куейч.
— Тя е нищо в сравнение с цената на унищожението. Единственото ни желание е да преминем тук от нашата страна на цялото. Толкова много ли искаме? Толкова висока ли е тази цена?
Рашмика погледна към другите присъстващи с усещането, че е назначена да бъде свидетел в полза на сенките.
— Те могат да преминат между тези два свята, ако на синтезатора на материя бъде позволено да функционира. Тази машина се намира в сърцето на приемника Халдора. Тя ще им направи тела и умовете им ще преминат от тази страна на цялото и ще ги населят.
— Отново машини — обади се Васко. — Бягаме от една група и ето че сега преговаряме с друга.
— След като това е необходимото… — каза Рашмика. — А те са машини само защото нямат друга възможност след всичко, което са преживели. — Тя си припомни полусънните проблясъци от видението за живота във вселената на сенките, което й бе изпратено: цели галактики, оцветени в зелено с мародерска безнадеждност; слънца като изумрудени фенери. — Много са приличали на нас — добави тя. — Повече, отколкото предполагаме.
— Това са демони — намеси се първосвещеникът. — Изобщо не са хора. Даже машини не са.
— Демони ли? — попита търпеливо Грьолие.
— Изпратени да изпитат вярата ми, разбира се. Да подкопаят вярата ми в чудото. Да замърсят ума ми с фантазии за други светове. За да ме накарат да се усъмня, че изчезванията са Божие слово. За да ме накарат да се препъна в часа на най-голямото си изпитание. Това не е съвпадение, да знаете: колкото повече плановете ми за Хела наближаваха своята кулминация, толкова повече ме терзаеха демоните.
— Просто се страхуваха, че ще ги унищожиш — обясни Рашмика. — Грешката им беше, че са се обръщали към теб като към разумен индивид. Ако се бяха престорили, че са демони или ангели, сигурно щяха да имат по-голям успех. — Тя се надвеси над него, докато усети дъха му: на старо и вкиснато, като в неизползвана винарска изба. — За теб може и да са демони, господин първосвещеник, не отричам. Но не ни ги отнемай.