Выбрать главу

ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСЕМ

От новопостроения си гарнизон в стръмните стени на рамката частите на Катедралната гвардия се втурнаха към “Носталгия по безкрая”. Този път бяха подготвени: бяха прегледали докладите от предишната атака и имаха известна представа какво да очакват. Знаеха, че навлизат в активна и враждебно настроена среда, не само заради съпротивата, която можеха да очакват от ултрите, но и защото този кораб имаше начини да отвръща на ударите им, да смазва и промушва, да дави и задушава. Всичко това обаче не се нуждаеше от обяснение, то беше проблем на някой друг, а не на тях. От интерес за задействаните части на Гвардията беше само как да отговорят подобаващо.

Сега носеха тежки огнехвъргачки, енергийни оръжия, масивни пистолети с висока степен на проникване и съоръжения за пробиване на дупки с върхове от свръхдиамант. Носеха хидравлични защитни прегради, с които да издигат стени и коридори срещу срутвания и нежелано затваряне на проходи. Носеха спрейове с втвърдяваща се при удар епоксидна смола за замразяване формата на променящи се структури. Носеха експлозиви и нервнопаралитични агенти. Носеха също така поставени извън закона нанотехнологии.

Задачата им беше същата: да превземат кораба с минимални човешки жертви. Точната интерпретация на тази заповед обаче беше оставена на командващите офицери. И уврежданията на самия кораб, макар и нежелателни, съвсем не бяха толкова сериозен проблем, както докато “Носталгия по безкрая” беше все още в орбита. Първосвещеникът беше обещал на ултрите да им върне кораба, но предвид случилото се след опита за превземане на лайтхъгъра, изглеждаше твърде невероятно корабът да напусне някога повърхността на Хела. Той може би дори беше престанал да бъде кораб.

Катедралната гвардия напредваше бързо, като неутрализираше съпротивата с максимум сила. Ултрите нито веднъж не се възползваха от предоставената им възможност да се предадат.

В такъв случай, ако “минимални човешки жертви” означаваше смъртта на всички останали членове на екипажа, значи така щеше и да стане.

Корабът охкаше край тях, докато те си проправяха път с дълбаене, сечене и горене. Той отвръщаше на техните удари като намали броя им с няколко човека, но усилията му бяха станали спорадични и неправилно насочени. И в един момент, когато по-голямата част от кораба вече беше под сигурния им контрол, те изведнъж осъзнаха, че той всъщност умира. Само че това нямаше значение: първосвещеникът се интересуваше единствено от двигателите. Останалата част беше ненужно усложнение.

Капитанът знаеше, че умира. Всяко нещо трябваше да намери покой в даден момент и след всички тези векове, всички светлинни години, всички промени, започваше да мисли, че е намерил последното си предназначение. Струваше му се, че го е знаел още преди да види рамката. Може би дори преди да се беше изтърбушил, за да спаси замразените хора, които бе докарал от Арарат и Йелоустоун. Може би го беше разбрал от мига, в който преди девет години беше намалил скоростта си, когато от междузвездното пространство се беше насочил към това място на чудеса и поклонения. Изпълваше го умора още откакто го бяха събудили от съня му в океана на Арарат и новодошлите го бяха принудили да заеме, макар и неохотно, незабавна позиция на изострено внимание и да се евакуира по-скоро оттам. Също като Клавейн, отдал се на мрачни размисли на самотния си остров, той наистина желаеше само почивка, усамотение и освобождение от собственото му неразрешено бреме от грехове. Ако не се бяха случили всички тези неща, най-вероятно щеше да остане с огромно удоволствие в онзи залив, докато ръждяса и се превърне в история, в част от географските особености на местността, без да преследва повече сам себе си със своите мисли и угризения, избледнявайки, докато се превърне в един последен, безсмислен сън за безкраен полет.

Усещаше как катедралните гвардейци навлизат в тялото му и в началото не възприемаше бурното им напредване като нещо повече от изтръпване на съответните места, но постепенно усещанията ставаха все по-неприятни — нещо като силно, неукротимо стомашно разстройство, което в крайна сметка се превърна в агония. Не можеше да определи броя им, нямаше представа дали са стотина, или повече от хиляда. Не можеше да определи какви оръжия използват срещу него, нито какви поражения му нанасят. Те изгаряха нервните му окончания и ослепяваха очите му. Оставяха безчувствени дири след себе си. Липсата на болка там, където бяха минали, липсата на каквито и да било усещания, беше най-лошото от всичко. Те изтръгваха мъртвата машинария на кораба от временната хватка на живата инфекция. Онова, в което се беше превърнал, беше хубав сън. А сега идваше неговият край.