Когато той си отидеше, когато го очистеха от чумата, всичко жизненоважно щеше да остане. Дори ако двигателите престанеха да работят, когато умът му спреше да ги контролира, хората в рамката щяха да намерят начин да ги включат отново. Щяха да накарат трупа му да работи за тях, тласкайки го в някаква конвулсивна пародия на живота. Синхронизирането на Хела с Халдора не беше работа за няколко дни, а нещо като построяване на цяла катедрала. Щяха да карат трупа му да работи, докато постигнат целта си и после, може би, щяха да поставят останките му в гробница или да го канонизират.
Гвардейците проникваха все по-дълбоко. Безчувствените участъци, които оставяха след себе си, вече не се ограничаваха с тесните, виещи се маршрути, които бяха избрали, за да проникнат в него, а се бяха разширили дотолкова, че вече поглъщаха цели области от анатомията му. Беше изпитал подобно усещане за липса, когато пусна замразените си пасажери в орбита, но тогава си бе нанесъл раните сам и се бе постарал да бъдат ограничени само в рамките на задължително необходимото. Сега вредите се правеха безразборно и липсата на чувствителност беше още по-ужасяваща. Не след дълго, може би след няколко часа, празнините щяха да погълнат всичко. И тогава той щеше да си отиде, оставяйки след себе си само автономните процеси.
Все още имаше време да действа. Ослепяваше за себе си, но собственото му тяло образуваше само миниатюрната, бляскава ядка на сферата му на съзнание. Дори сега, пристегнат в тази рамка, продължаваше да получава информация от отделните автоматични летателни апарати, които бе пуснал около Хела. Така имаше представа за всичко, ставащо на планетата, гледката му се синтезираше от отделните впечатления, изпращани от камерите.
А в търбуха си, все още неоткрити от гвардейците, пазеше трите хипометрични оръжия. Те бяха мъчително деликатни: достатъчно трудно беше да се използват при нормални условия на ускорение, камо ли сега, когато бе полегнал на една страна. Можеше само да се гадае кога щяха да реагират, ако ги задейства сега; колко време щяха да функционират, преди да направят на пух и прах както самите себе си, така и всичко наоколо.
Смяташе обаче, че най-вероятно щяха да проработят поне веднъж. Нуждаеше се само от мишена, от средство да промени ситуацията.
Гледката му към Хела промени акцента си. С усилие на волята се фокусира върху потока от информация, който включваше картина от катедралата, заснета от различни ъгли и височина. За момент усилията да сглоби всички тези движещи се, замъглени, многоспектърни образи в една триизмерна картина му се сториха задушаващо непосилни, дотолкова, че забрави за гвардейците и онова, което му причиняваха. Тогава с вътрешното си зрение, с неестествената яснота на видение, съзря “Лейди Моруина”. Усети вечно променящата се пространствена връзка с катедралата, сякаш ги оковаваше една и съща стегната желязна верига. Знаеше на какво разстояние от него се намира тя. Знаеше в коя посока се движи.
Високо върху плоската повърхност на кулата се движеха миниатюрни фигурки като задвижвани от часовников механизъм марионетки.
Бяха стигнали до площадката за приземяване на “Лейди Моруина”. Там ги очакваха два летателни апарата: онзи, с който бяха пристигнали ултрите, и червеното корабче с форма на раковина на главния лекар. И двата бяха осеяни с обгорени дупки в местата на попадение, очевидно обстрелвани от близко разстояние. Рашмика знаеше, че ако разполагаха с достатъчно време, и двата щяха да се ремонтират сами достатъчно, за да напуснат катедралата. Но онова, което им липсваше сега, беше именно време.
Грьолие притискаше силно спринцовката във външната обвивка на костюма й. Нямаше представа дали иглата бе в състояние да проникне през костюма и да стигне до кожата й, но беше сигурна, че не желае да опитва. Беше чувала за ДЕУС-Х, знаеше, на какво е способен. Възможно беше да се излекуваш и може би дори влиянието на вируса щеше да започне да избледнява след време, когато тялото й изработеше собствена имунна реакция срещу него. Но онова, за което всички бяха единодушни, щом ставаше въпрос за индоктринални вируси, беше, че проникнеха ли веднъж в кръвта ти, никога вече нямаше да си същият.
— Вижте — възкликна главният лекар жизнерадостно, сякаш сочеше някаква красива особеност на пейзажа, — лъчите от отработените газове все още се виждат. — Насочи вниманието на Рашмика към раздвояващата се сребриста светлина, напомняща магистрала на небето. — Може да говориш каквото и да е за нашия първосвещеник, но веднъж направи ли план, неизменно се придържа към него. Жалко само, че първо не го сподели с мен.