— На твое място бих се притеснила заради този кораб — отвърна тя. — На път е да създаде проблеми, даже сега. Убеден ли си, че се чувстваш в безопасност, господин главен лекар?
— Те няма да направят никакъв опит — обади се Куейч. — Прекалено голям риск има да те наранят. Затова те вземаме с нас.
За разлика от Грьолие и Рашмика, първосвещеникът беше без никакъв защитен костюм. Пак си пътуваше със своята подвижна кушетка, около която сега се беше появил прозрачен мехур, осигуряващ необходимата защита. Чуваха гласа му през високоговорителчетата в каските си: той звучеше пискливо и сухо както винаги.
— Не можем всички да се поберем в моя кораб — заяви Грьолие. — И определено няма да рискувам да влизам в тяхната совалка. Не знаем какви капани може да има в нея.
— Не се безпокой — каза Куейч. — Помислил съм за това.
Заля ги ярка светлина. Въпреки че главният лекар я държеше, Ора погледна към нея. Трети кораб, който не беше виждала досега, се носеше във въздуха покрай перилата на площадката. Беше издължен и тесен, като стрела. Стоеше прав, балансирайки със скоростта. Откъде ли беше дошъл? Рашмика беше сигурна, че щеше да забележи, ако друг кораб се беше приближил до катедралата от която и да е посока.
— Бил е там през цялото време — обади се Куейч, сякаш прочел мислите й, — вграден в архитектурата под нас. Знаех, че един ден ще ми потрябва.
Едва сега тя забеляза, че той има нещо в скута си: нещо като портативно командно табло. Върховете на костеливите му пръсти се плъзгаха по него, като дланта на спиритуалист по дъска с изписани отгоре й букви и цифри.
— Твоят кораб ли? — попита Рашмика.
— Това е “Доминатрикс” — възкликна Грьолие, сякаш името трябваше да й говори нещо. — Корабът, с който той дойде на Хела. Същият, който го спаси, когато си навлече неприятности, защото си пъхаше носа там, където не му беше работата.
— Както виждаш, той има своята история — додаде първосвещеникът. — Е, да се качваме. Нямаме време да стоим и да му се възхищаваме. Казах на Хейкън, че ще бъдем в лайтхъгъра до половин час. Искам да бъда там, когато гвардейците го обявят за изчистен.
— Никога няма да превземеш “Безкрая” — заяви Рашмика.
Отстрани на кораба се отвори врата, точно на нивото на площадката. Куейч насочи кушетката си към нея, явно с намерението да се качи пръв. Рашмика усети, че я обземат неприятни тръпки — дали все пак нямаше да тръгне без тях? Сега вече всичко й се струваше възможно: нищо чудно всичките му приказки за вземането й на борда на кораба като застраховка да бяха лъжа. Както бе заявил сам, действително приключваше една епоха и започваше друга. На старата лоялност — и вероятно и логика — вече не можеше да се разчита.
— Изчакай ни — извика Грьолие.
— Разбира се, че ще ви изчакам! Кой друг ще ме поддържа жив?
Но корабът се отклони от площадката за кацане и помежду им се образува празнина от около един метър. Рашмика видя как пръстите на първосвещеника се плъзгат с родена от паниката бързина по контролните бутони. Стабилизиращите струи от чакащия кораб се разбягаха в различни посоки, подобни на поръбено в пурпурно огнени рапири, всяка от които траеше около една секунда.
Глаур стигна в работилницата. Тя представляваше истинска съкровищница на инструменти за осигуряване на бягство, блестящи от чистота и спретнато подредени. С тази апаратура можеше да си проправи път при всякакви условия. Единственият му проблем беше пренасянето им нагоре по спираловидната стълба до заключената врата. Освен това щеше да се нуждае от пространство, за да ги използва безопасно, без да се нарани, но тази задача съвсем не беше толкова лесноосъществима на тясното, спираловидно виещо се стълбище. Заоглежда внимателно инструментите, имайки предвид всички тези ограничения. Изборът беше достатъчно богат дори при тези обстоятелства, просто щеше да има нужда от малко повече време. Скритите му в ръкавиците ръце се поколебаха над един инструмент, после се преместиха над друг. Трябваше да направи разумно избора си: последното му желание беше да се налага да слиза отново по стълбите, особено облечен в този костюм.
Погледна назад. Сега, когато му беше дошла идеята да си проправи път навън с някой от режещите инструменти, се сети, че всъщност изобщо не е необходимо да изкачва стълбите. Единствената му цел беше да се махне колкото се може по-бързо от “Лейди Моруина”: нямаше вещи, които си заслужаваше да взима, нито любими хора, които да търси и да спасява, А сега, след като помисли както трябва, се убеди, че няма никакъв смисъл да търси превозно средство в гаража — вероятността да бе останало някое от тях беше нищожно малка.