Можеше да си проправи път направо оттук, веднага.
Глаур взе избраните от него инструменти и се запъти към един от прозрачните панели в пода. Оттам до земята имаше двайсетина метра, но това разстояние беше значително по-лесно преодолимо, отколкото ако се качеше едно ниво по-горе. Лесно можеше да среже стъклото и решетката на отвора, оставаше само да намери начин да стигне до земята.
Върна се в работилницата и намери макара навит кабел. Някъде трябваше да има и въже, но сега нямаше време да го търси. Кабелът също щеше да свърши работа. Нямаше да иска кой знае какво от него, не и при гравитацията на Хела.
Глаур се върна при прозореца в пода и се заоглежда за най-близката солидна машина. Спря се на подпората на едно от мостчетата, захваната здраво за пода. Имаше предостатъчно кабел, за да стигне до нея.
Уви кабела около подпората, после се върна към стъкления панел. Единият край на кабела образува удобна примка: разкопча колана на костюма си, прекара единия му край през примката и го закопча отново. Прецени, че кабелът ще стигне да го свали на три-четири метра от земята. Цялата тази недодяланост дразнеше инженерната му чувствителност, но пък не искаше да остане на борда на обречената катедрала нито миг повече от абсолютно необходимото.
Затвори лицевата плочка на каската и се увери, че въздухът се движи правилно. После седна на пода, така че стъкленият панел да остане между краката му, и включи резачката. Заби ослепителния връх на лъча в стъклото и почти веднага видя студената струя на излизащ газ от другата страна на панела. Съвсем скоро щеше да настъпи истинска вихрушка, причинена от изсмукването на въздуха в цялата зала. Това щеше да предизвика тревога и предназначените за подобна ситуация капаци щяха да запечатат останалата част на катедралата, но ако в нея все още имаше някой, той сигурно беше на път да излезе всеки момент. Глаур нямаше да се учуди, ако беше последният човек на борда на “Лейди Моруина”. Тази мисъл го развълнува: никога не беше очаквал съдбата да отдаде такова значение на живота му.
Продължи да реже, мислейки за историите, които щеше да разказва.
ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТ
Катедралната гвардия беше приключила с прочистването на цял участък от “Носталгия по безкрая”. Телата на мъртвите ултри лежаха край тях, от раните им се вдигаше пушек. Имаше двама-трима пострадали гвардейци, но техният брой беше незначителен в сравнение с жертвите от екипажа.
Гвардейците се провираха между труповете и ги мушкаха с вишневочервените дула на пушките си. Аплиците по стените на коридорите хвърляха тържествена охреножълта светлина върху нападалите. Жертвите не изглеждаха по привичния за ултрите начин. Повечето нямаха вид на аугментирани: аутопсията може би щеше да разкрие наличието на импланти, но не се виждаха почти никакви от характерните за екипажите от ултри ярки механични части. Повечето от тях всъщност имаха вид на чистокръвни хора, също като гвардейците. Единствената разлика беше, че сред мъртвите имаше необичайно голям брой прасета. Гвардейците мушкаха и оглеждаха прасетата с особено голям интерес: те бяха рядкост на Хела. Какво правеха те с тези хора, защо се биеха заедно с тях, често и в същите униформи? Това беше поредната мистерия. Още един проблем, за който да се тревожи някой друг.
— Може би ще намерим Скорпион — каза един от офицерите на своя колега.
— Скорпион ли?
— Прасето, което ръководило нещата, когато хората на Сифарт се качили на борда. Казват, че има специална награда за онзи, който изнесе тялото му от кораба. Трудно може да бъде пропуснато: Сифарт го набоде — тук и тук.
И посочи ключиците си.
Другият офицер ритна едно от прасетата, за да го обърне с лицето нагоре, благодарен за шлема, който го предпазваше от характерната за всяко клане миризма.
— Нека тогава да се оглеждаме.
Светлините на стената избледняха. Гвардеецът крачеше сред телата, единствено луминесцентните обозначения на шлемовете им разкъсваха мрака. Друга част от кораба трябва да беше умряла; истинско чудо беше всъщност, че бяха имали осветление толкова дълго.
В този момент лампите светнаха отново, сякаш за да се подиграят на заключението му.