Нещо не беше наред.
— Корабът губи контрол — обяви Куейч. — Не би трябвало да става така.
Частният му кораб се приближи още до площадката. Разстоянието до нея беше вече само няколко сантиметра.
— Не — възкликна неочаквано настоятелно Грьолие. — Не рискувай. Очевидно нещо не е както трябва…
Но първосвещеникът беше видял своя миг. Ускори движението на кушетката си към чакащата херметична камера, увеличавайки скоростта й до краен предел. В продължение на един безкрайно проточил се миг летателният апарат не помръдна. Изглеждаше, че Куейч все пак ще се справи, дори да трябва да прекоси празно пространство с ширината на човешка длан. Но в този момент “Доминатрикс” отскочи отново рязко назад, а от двигателите му избликнаха хаотични пламъци. Пролуката се разшири: сега беше значително по-голяма от десетина сантиметра, по-скоро около метър. Куейч започна да забавя, осъзнал грешката си. Ръцете му се щураха като заблудени демони по контролното табло. Но пролуката се разширяваше, а кушетката му нямаше да спре навреме.
“Доминатрикс” се намираше вече на пет-шест метра от площадката за приземяване, все така правейки отчаяни опити да се ориентира. Започна да се върти и измести отворения вход на херметичната камера така, че сега не го виждаха.
Но това вече нямаше значение. Първосвещеникът изпищя. Кушетката му мина от другата страна на ръба.
— Глупак — каза Грьолие, преди писъкът на Куейч да бе заглъхнал.
Рашмика погледна към кораба. Беше обърнал задната си част отново така, че да я виждат. Сега най-накрая забелязаха, че е ужасно пострадал и гладкостта на корпуса му беше нарушена от поредица странни рани. Бяха отвори със съвършена форма на кръг, които разкриваха почти сферичния интериор, образуван от лъскавия, чист метал на срязани повърхности. Все едно по корпуса бяха излезли мехури и след пукването си бяха оставили математически точни отвори.
— Нещо го е атакувало — промълви главният лекар.
Корабът се сниши назад, губейки височина, опитите му да коригира позицията си ставаха все по-трескави и неефективни.
— Залегни — извика Грьолие.
Блъсна я върху палубата и в същия миг се хвърли на пода до нея. Прилепи се до земята колкото може по-плътно, принуждавайки с едната си ръка Рашмика да направи същото.
— Какво… — започна тя.
— Затвори очи.
Предупреждението дойде с частица от секундата по-късно. Тя улови началото на взрива, причинен от сгромолясването на кораба върху повърхността на Хела. Блясъкът проникна през клепачите й; светлината беше като нагорещена игла, забита в оптичния й нерв. Усети с цялото си тяло как структурата на катедралата се разтресе.
Когато вихрушката, причинена от излизащия въздух, се преустанови, Глаур реши, че вече е безопасно да се измъкне навън. Беше направил дупка с размерите на човек в стъкления панел и в предпазната решетка под него. Отдолу се простираше вакуум, а двайсетина метра по-ниско се точеше безкрайната повърхност на Хела.
Провери за пореден път импровизираното въже, на което след малко щеше да повери живота си, после промуши долната половина на тялото си в дупката и провеси крака. Ръбовете на стъклото бяха гладки там, където се беше разтопило, така че нямаше опасност да срежат костюма му. Той се поколеба за миг така, горната половина на тялото му все още в „Двигателна сила”, а долната — провесена в празното пространство. Това беше последният момент, когато все още можеше да промени решението си. После се отблъсна смело и временно стана безтегловен. Пада за около една секунда, запазвайки единствено отпечатъка от замъглената машинария, между чиито части се движеше. Последва рязко дърпане нагоре, когато кабелът спря падането му. Коланът се впи в кръста му и той спря по гръб, с глава и рамене под лек ъгъл спрямо земята.
Погледна надолу: четири, може би — пет метра. Земята се плъзгаше под него. Беше се застопорил по-далеч от нея, отколкото бе предполагал; приземяването несъмнено щеше да го остави без въздух, но пак щеше да бъде в състояние да се поотупа и да стане. Дори ако паднеше, катедралата просто щеше да премине над тялото му, без да го нарани: огромните плочи под крачещите й стъпала бяха подредени на редици от двете му страни. Едната редица щеше да мине много по-близо до него от другата, но пак щеше да е достатъчно далеч, за да има причини да се притеснява от този факт.
Вливането на колана започваше да му причинява силен дискомфорт. “Сега или никога” — каза си Глаур. Протегна се, за да се освободи от кабела, и внезапно полетя надолу.
Удари се в леда. Получи се лошо — никога досега не беше падал от такава височина — но пое основния удар с гърба и след като полежа около минута, събра сили да се претърколи по корем и реши да се изправи. Долната част на “Лейди Моруина”, изпълнена със сложна машинария, продължаваше да се носи над него като небе, покрито с ъгловати облаци.