Клавейн отвори едно чекмедже в сглобяемото бюро и измъкна огледало. Повърхността му беше матова и напукана. Трябва да беше много старо.
— Значи идваш с нас? — не се отказваше Скорпион.
— Може да съм стар и изморен, Скорпион, но от време на време нещо все пак успява да ме изненада. Дългосрочните ми планове не са се променили, но признавам, че много ми се иска да разбера кой е в тази капсула.
— Добре. Можем да отплуваме веднага щом си приготвиш нещата, които са ти нужни.
Клавейн изсумтя нещо вместо отговор, после се погледна в огледалото, но извърна глава толкова рязко, че изненада прасето. “Очите” — помисли си то. Клавейн бе видял очите си за първи път от месеци и онова, което видя в тях, не му хареса.
— Направо ще им изкарам акъла — рече старецът.
Иисциум 107, 2615 година
Куейч се намести край костюма. Както обикновено тялото го болеше след поредното обездвижване в ковчега, използван при промяната на скоростта на кораба, всеки мускул шепнеше оплакванията си на главния му мозък. Този път обаче почти не забеляза дискомфорта си. Имаше си други грижи.
— Моруина — каза той, — чуй ме. Будна ли си?
— Тук съм, Хорис. — Прозвуча много уморено, но не и сънено. — Какво стана?
— Пристигнахме. Корабът ни доближи на седем астрономически единици, много близко до главния газов гигант. Отидох отпред, за да проверя положението. Гледката от кабината за управление наистина е впечатляваща. Ще ми се да можеше да я видиш.
— И на мен.
— Вижда се развитието на бурите, светкавиците… луните… всичко. Дяволски вълнуващо е.
— Изглеждаш развълнуван от нещо, Хорис.
— Така ли?
— Чувам го в гласа ти. Открил си нещо, нали?
Измъчваше го отчаяното желание да докосне костюма, да погали металната му повърхност и да си представи, че под пръстите му е Моруина.
— Не знам какво съм открил, но е достатъчно, за да ме кара да мисля, че трябва да се навъртаме тук и поне да огледаме добре.
— Това не ми говори особено много.
— Има една голяма, покрита с лед луна, която обикаля около Халдора — рече той.
— Халдора ли?
— Газовият гигант — поясни Куейч. — Току-що му дадох име.
— Искаш да кажеш, че си накарал кораба да отдели на принципа на случайността от номенклатурните таблици неразпределени обозначения.
— Ами, да — усмихна се Куейч, — но не приех първото му предложение. Включих си преценка, колкото и да е глупава. Не мислиш ли, че Халдора има някак си приятно класическо звучене? Скандинавско или нещо подобно. Не че всъщност има някакво значение.
— А луната?
— Хела — отвърна той. — Разбира се, дадох имена и на останалите луни на Халдора, но Хела е единствената, която ни интересува за момента. Дадох наименования дори на основните й топографски обекти.
— Защо такъв интерес към една покрита с лед луна, Хорис?
— Защото на нея има нещо. Нещо, което наистина би трябвало да огледаме по-отблизо.
— Какво намери, любов моя?
— Мост — отговори Куейч. — Мост над някаква клисура. Мост, какъвто не би трябвало да има тук.
“Доминатрикс” се приближаваше боязливо към газовия гигант, когото господарят му беше избрал да нарече Халдора, настроил всичките си сензори на максимална чувствителност. Беше запознат с опасностите на Космоса наоколо, с капаните, които можеха да хванат невнимателния в пронизваната от радиация и осеяна с прах еклиптика на типичната слънчева система. Внимаваше, за да предотврати евентуални удари, беше нащрек в очакване на мига, когато някое носещо се към него парченце щеше да пробие външния край на радарния му мехур за избягване на сблъсъци. Всяка секунда преглеждаше и обмисляше милиарди кризисни сценарии, пресяваше възможностите да ги избегне, за да открие приемливите решения, които щяха да му позволят да се справи със заплахата, без това да сложи край на съществуването на господаря му. От време на време, ей така, за забавление, правеше планове за избягването на множество едновременни сблъсъци, макар да знаеше, че Вселената трябваше да премине през неосъществим брой цикли от катастрофи и нови раждания, преди да се яви възможност за подобно стечение на обстоятелствата.
Със същото прилежание корабът наблюдаваше звездата на системата за видими прояви на нестабилност или начални проблясъци, като обмисляше, в случай на голямо изригване зад кое от многото подходящи тела в непосредствена близост да се скрие. Непрекъснато оглеждаше околното пространство за изкуствени заплахи, които може би бяха оставени от предишните изследователи — прикачващи се полета с висока плътност, скитащи мини, атакуващи безпилотни ракети в режим на изчакване — и проверяваше състоянието на собствените си контрамерки, подредени в спретнати редици в корема му, изпълнен с тайното желание един ден да има възможността да използва тези смъртоносни инструменти в изпълнение на своя дълг.