Глаур се изправи. С облекчение установи, че нито един от крайниците му не е счупен. Падането не беше увредило и запасите му от въздух: всички индикатори в шлема бяха зелени. Костюмът щеше да му осигури въздух за още трийсет часа усилена физическа дейност. И слава Богу: щеше да му се наложи да измине доста разстояние от Пътя, докато срещне други бегълци или спасителен отряд, изпратен от друга катедрала. Нямаше гаранция, че това щеше да се случи през следващите трийсет часа, за които имаше въздух, но предпочиташе да направи някакъв опит да се спаси, отколкото да стои в “Лейди Моруина” в очакване на падането й в пропастта.
Глаур се готвеше да тръгне, когато откъм най-близката редица метални крака на катедралата се появи някаква фигура в скафандър. Фигурата се затича към него… всъщност това беше по-скоро концентрирано крачене, отколкото спринтиране. Ръководителят на смяната се засмя неволно: имаше нещо комично в начина, по който се движеше тази детинска форма. Прерови паметта си за обитателите на “Лейди Моруина”, питайки се кое ли може да е това подобно на джудже създание и какво би могло да иска от него.
Тогава зърна проблясването на нож в странната двупръста ръкавица на фигурата, нож, който вибрираше и трепкаше, сякаш не можеше да реши каква форма иска да има, и внезапно от чувството му за хумор не остана и помен.
— Притеснявах се да не стане точно така — рече Грьолие. — Добре ли си? Можеш ли да виждаш?
— Така мисля — отвърна тя.
Беше замаяна от взрива на кораба на първосвещеника, но все още не беше изгубила способността си да действа.
— Тогава се изправи. Нямаме много време.
Рашмика усети отново натиска на спринцовката към външния слой на костюма си.
— Куейч грешеше — произнесе тя. — Ти никога не си бил безопасен.
— Млъквай и тръгвай.
Корабът трябва да беше усетил присъствието му Червеният летателен апарат с форма на раковина премигна с две зелени лампички в знак, че го е познал. От едната му страна се отвори малка врата.
— Влизай — каза главният лекар.
— Корабът ти не е в добро състояние — възпротиви се момичето. — Не чу ли какво каза Куейч? Накарал е хората си да стрелят по него.
— Затова пък не се налага да ни превози далеч. За начало е достатъчно да се махнем от тази катедрала.
— И после къде ще ходим, при условие че корабът ти успее да излети? Със сигурност не в лайтхъгъра?
— Това беше планът на Куейч, а не моят.
— И къде все пак?
— Ще измисля нещо. Знам много места на тази планета, където човек може да се скрие.
— Не е задължително да ме водиш със себе си.
— Ти си полезна, мис Елс, прекалено полезна, за да те захвърля току-така. Разбираш това, нали?
— Пусни ме. Пусни ме да се върна и да спася майка си. Вече не съм ти нужна. — Тя кимна към чакащия го кораб. — Тръгвай с него и те ще решат, че съм с теб. Няма да те атакуват.
— Малко е рисковано — отвърна Грьолие.
— Моля… остави ме да я спася.
Той направи крачка към чакащия кораб, после спря. Сякаш си бе спомнил нещо забравено, нещо, заради което трябваше да се върне обратно в “Лейди Моруина”.
Вместо това просто я изгледа и издаде ужасяващ звук.
— Господин главен лекар? — извика Рашмика.
Натискът от иглата беше изчезнал. Спринцовката падна на палубата сред пълна тишина. Грьолие потрепери, после се отпусна на колене. Издаде пак същия звук: нещо като болезнено гъргорене, което тя се надяваше да не чуе никога повече.
Изправи се, все още не се чувстваше стабилна. Не знаеше дали беше следствие от експлозията или от отпускането след страха, преживян заради притиснатата толкова дълго във врата й спринцовка.
— Грьолие? — повика го тихичко тя.
Но той не отговори. Рашмика сведе погледа си към него и осъзна, че нещата при него съвсем не са обещаващи. Костюмът му се бе вдлъбнал навътре в коремната област, сякаш цяла част от намиращата се в него плът беше отнесена.
Рашмика се пресегна надолу и затършува из вещите на главния лекар, докато откри ключа за Клоктауър. Изправи се, отстъпи назад от тялото и видя как сфери от небитие просто отхапваха парчета от него, то сякаш се разпадаше, докато не остана нищо друго, освен подобие на замръзнали празнини.
— Благодаря ти, Капитане — промълви Рашмика, без всъщност да знае защо.
Погледна напред, към прекъснатия мост. Вече наистина не оставаше много време.