Рашмика взе един асансьор надолу в „Лейди Моруина” и затвори очи, за да избегне многоцветната светлина, преминаваща през витражите. Опитваше се да се концентрира. Мислите препускаха из главата на Куейч беше мъртъв, главният лекар беше мъртъв. Първосвещеникът беше казал на гвардейците да не пускат никого, преди той да е стигнал до лайтхъгъра или трийсет минути преди катедралата да доближи западния край на разбития мост. А специалният костюм трябваше да остане на борда й: беше го заявил съвсем ясно. Костюмът обаче беше тежък и неудобен за носене: дори да успееха да убедят охраната да им позволи да го изнесат, излизането от катедралата щеше да им отнеме повече от трийсет минути. Нищо чудно за тази цел да им трябваха дори повече часове от тези, които ги деляха от неминуемото й сгромолясване в пропастта.
Може би беше настъпил моментът да сключи сделка със сенките, тук и сега. Те несъмнено също виждаха, че тя няма друг избор, че няма как да спаси пратеника им. Беше направила всичко по силите си, нали така? Ако разполагаха с информация за онова, което Рашмика и нейните съюзници трябваше да сторят, за да дадат възможност на другите сенки да преминат в тази част на цялото, тогава нямаше да изгубят нещо, ако й я разкриеха сега.
Асансьорът спря с дрънчене. Рашмика дръпна предпазливо встрани решетестата врата. Сега трябваше да извърви отново пътя, по който беше минала преди малко с първосвещеника и главния лекар. После трябваше да намери другия асансьор, който да я отведе до високите нива на Клоктауър. И същевременно трябваше да избягва всякакъв контакт с останалите елементи от Катедралната гвардия.
Излезе от асансьора. Вдигна визьора, за да спести въздуха на костюма за времето, когато наистина щеше да има нужда от него. Никога досега не беше виждала катедралата така спокойна и безмълвна. Пак чуваше шума от усилията на двигателите, но дори той сега й се стори приглушен. Нямаше го хорът, издигнатите в молитвен екстаз гласове или тържествената процесия от стъпки.
Пулсът й се ускори. Катедралата вече беше напусната. Катедралната гвардия най-вероятно също си бе тръгнала по време на събитията на площадката за приземяване. Ако беше наистина така, оставаше само да намери майка си и Васко и да се надява специалният костюм все още да е в настроение за общуване.
Ориентираше се с помощта на шарките на витражите. Но едва се бе запътила към Клоктауър, когато двама гвардейци се появиха от една пристройка и насочиха оръжието си към нея. Бяха с каски, със свалени визьори, с развяващи се розови пера.
— Моля ви — каза Рашмика, — пуснете ме. Искам само да стигна до приятелите си.
— Стой където си — каза единият от гвардейците, като се прицели в премигващите светлинки на животоподдържащото съоръжение на скафандъра й. После кимна към партньора си. — Дръж я на мушка.
Вторият, без да помръдва насочения си към нея пистолет, се пресегна към нещо на колана си.
— Първосвещеникът е мъртъв — обяви момичето. — Катедралата съвсем скоро ще се разбие на парчета. Трябва да се махате оттук, веднага, докато все още можете.
— Имаме заповеди — отвърна гвардеецът, а в това време неговият колега я блъсна към една голяма каменна плоча в стената.
— Не разбирате ли? — настоя Рашмика. — Вече всичко свърши. Всичко се промени. Заповедта няма значение.
— Завържи я. И ако можеш, я накарай да млъкне, ама го направи добре.
И той се пресегна, за да свали визьора й. Рашмика понечи да протестира, искаше й се да се съпротивлява, но знаеше, че няма сили да го направи. В този момент видя, че нещо се промъква в полумрака зад гвардееца, който държеше пистолета.
С периферното си зрение забеляза блясъка на острие. Гвардеецът издаде гърлен звук, пистолетът му падна на пода.
Другият отскочи от момичето и опита да насочи оръжието си към новодошлия. Рашмика го срита, ботушът й се заби в коляното му. Той се олюля назад към стената, като все още опитваше да се прицели. Облеченото в скафандър прасе измина делящото го от него разстояние, плъзна сребърното острие на ножа си в корема му и с едно плавно движение го прокара нагоре към гръдната кост.
Скорпион спря ножа и го пъхна обратно в калъфа му. Настойчиво, но меко побутна Рашмика към потъналия в тъмнина участък, откъдето се беше появил, и двамата клекнаха един срещу друг.
Тя вдигна отново визьора си, изненадана от насеченото си дишане.
— Благодаря, Скорп.
— Знаеш кой съм? След цялото това време?
— Ти остави своя отпечатък — успя да отвърне тя между отделните мъчителни поемания на въздух. Пресегна се и докосна дланта му. — Благодаря ти, че дойде.