— Трябваше да се отбия, а?
Момичето изчака дишането му да се нормализира.
— Скорп… ти ли направи това с моста?
— Оставих си запазената марка на него, нали? — Той вдигна визьора си и се усмихна. — Да. Как иначе можех да ги накарам да спрат този абсурд?
— Разбирам — промълви тя. — Идеята беше добра. Жалко за моста, но…
— Но?
— Катедралата не може да спре, Скорп. Тя ще продължи до края.
Той явно прие тази информация като дребно пренастройване на досегашния си възглед за ситуацията.
— Тогава по-добре да се махаме оттук колкото се може по-скоро. Къде са другите?
— Горе в Клоктауър, в мансардата на първосвещеника. Под охрана.
— Ще ги измъкнем — увери я той. — Вярвай ми.
— Ами костюма, Скорп? Това, заради което изминах целия този път?
— Ще трябва да поговорим по този въпрос — отговори той.
ПЕТДЕСЕТ
Изкачваха се с асансьора към мансардата, а слязлото ниско към хоризонта слънце изпращаше разноцветна светлина, която играеше по лицата им.
Скорпион бръкна в джоба на костюма си.
— Рьомонтоар ми даде това — рече той.
Рашмика взе парчето от раковина, огледа го внимателно, с критичния поглед на човек, който е свикнал да живее сред разкопки, фосили и кости и знае, че всяка драскотина може да каже безкрайно много неща — както верни, така и фалшиви.
— Не ми говори нищо — заяви най-сетне тя.
Той й разказа всичко, научено от Рьомонтоар, всичко, което Рьомонтоар беше отгатнал или предположил.
— Ние не сме сами в това — завърши Скорпион. — Там има още някой. Дори нямаме име за тях. Знаем за тях само покрай останки като тази тук.
— И сте ги намирали в Арарат?
— Във и около Арарат. И другаде, можеш да бъдеш сигурна в това. Които и да са, явно са тук много отдавна. Те са умни, Ора. — Използваше умишлено истинското й име. — Трябва да са умни, след като са успели да оцелеят толкова дълго въпреки инхибиторите.
— Не разбирам какво общо имат с нас.
— Може би нищо. А може би всичко. Зависи от това какво се е случило със скътлърите. Ето тук идва ред за теб, струва ми се.
— Всички знаят какво се е случило със скътлърите — отвърна тя с изненадващо равен глас.
— И то е?
— Били са унищожени от инхибиторите.
Той се взря в цветните отблясъци върху лицето й. Изглеждаше сияйна и опасна, като ангел на отмъщението на някоя от рисунките в еретично евангелие.
— А ти какво мислиш?
— Не мисля, че инхибиторите имат нещо общо с унищожението на скътлърите. Никога не съм го мислила, поне не и откакто започнах да се интересувам от този въпрос. Това не ми приличаше на почерка на инхибиторите. Прекалено много беше останало. Унищожението беше радикално, не ме разбирай неправилно, но не достатъчно радикално. — Рашмика направи пауза, сведе лице, сякаш смутена. — Точно на това беше посветена моята книга, върху която работех, докато живеех в полупустинните земи. В нея излагах хипотезата си и я подкрепях със събраната информация.
— Никой нямаше да те чуе — каза Скорпион. — Но ако това може да те утеши, аз смятам, че си права. Въпросът е: какво общо имат сенките с всичко това?
— Не знам.
— Когато дойдохме тук, мислехме, че няма да е трудно. Доказателствата сочеха към едно заключение: че скътлърите са унищожени от инхибиторите.
— Така ми каза и специалният костюм. Скътлърите построили механизма, чрез който да получават сигнали от сенките. Но не предприели крайната стъпка: не дали възможност на сенките да пресекат границата между нашите светове, за да им помогнат.
— А сега ние имаме шанса да не допуснем същата грешка — довърши Скорпион.
— Да — съгласи се Рашмика, макар да й се струваше, че усеща капан във всичко това. — Ти обаче не мислиш, че би трябвало да го направим, нали?
— Мисля, че грешката на скътлърите е била друга: че са осъществили контакт със сенките — отвърна прасето.
Рашмика поклати глава.
— Сенките не са унищожили скътлърите. Това няма никакъв смисъл. Знаем, че са поне толкова силни, колкото инхибиторите. Не биха оставили тук следа след себе си. А ако са прекосили границата между двата свята, защо пак ще се молят да им дадем шанса да го направят?
— Точно така — каза Скорпион.
— Точно така ли? — повтори думите му Рашмика.
— Скътлърите не са унищожени от инхибиторите — отговори той. — Нито от сенките. Унищожени са от създателите на този материал, напомнящ парче от раковина.
Тя побърза да му го върне, сякаш внезапно бе започнало да пари пръстите й.