— Имаш ли доказателство за това, Скорп?
— Никакво. Но ако се поразровим из Хела, искам да кажа да се поразровим както трябва, няма да се изненадам, ако в крайна сметка се натъкнем на нещо подобно. Само едно парче ще бъде достатъчно. Разбира се, има и друг начин да тестваме моята теория.
Момичето разтърси глава, сякаш се опитваше да проясни мислите си.
— Но какво са направили скътлърите, че да бъдат премахнати?
— Взели са неправилното решение.
— И то е?
— Преговаряли са със сенките. Това е бил тестът, Ора, това са чакали създателите на въпросния материал. Знаели са, че единственото, което скътлърите не трябва да направят, е да отворят вратата към сенките. Не можеш да победиш врага, като сключиш сделка с нещо още по-лошо от него. По-добре да се погрижим да не допуснем същата грешка.
— По всичко личи, че създателите на този материал с нищо не са по-добри от сенките… или от инхибиторите.
— Не казвам, че трябва да скочим в леглото с тях, а само, че може би трябва да ги вземем предвид. Те са тук, Ора, в тази система. Фактът, че ние не можем да ги видим, не означава, че не наблюдават всеки наш ход.
Асансьорът се изкачва в тишина още няколко секунди. Най-сетне Рашмика каза:
— Ти всъщност изобщо не си дошъл за специалния костюм, нали?
— Имах непредубедено съзнание — отвърна той.
— А сега?
— Ти ми помогна да взема окончателно решение. Този костюм няма да излиза от „Лейди Моруина”
— Значи първосвещеник Куейч е бил прав — промълви момичето. — Той все повтаряше, че костюмът е пълен с демони.
Асансьорът започна да забавя ход. Скорпион върна наподобяващото раковина парче в кесийката на колана си, после измъкна ножа на Клавейн.
— Стой тук — рече той. — Ако не се появя от тази стая до две минути, слез с асансьора долу. И после се махай по най-бързия начин от тази катедрала.
Четиримата стояха на леда: Рашмика и нейната майка, Васко и прасето. Бяха се движили след “Лейди Моруина”, след като слязоха от нея, докато тя продължаваше пътуването си към стърчащия от скалите остатък от моста. Всъщност вече се намираха точно на тази част на моста, на цял километър от скалната стена.
Твърде невероятно беше в катедралата да беше останала жива душа, но Скорпион се беше примирил, че никога няма да го разбере със сигурност. Беше прегледал основните помещения за оцелели, но несъмнено съществуваха десетки скришни места, които никога не би открил. Все пак беше достатъчно, че опита. Дори това беше повече, отколкото можеше да се очаква от него в това изнемощяло състояние.
В други отношения почти нищо във връзка с “Лейди Моруина” не се беше променило. Долните нива бяха обезвъздушени, както установи, като се качи на борда на катедралата по кабела, който техникът беше спуснал от машинната зала. Големите машини обаче явно работеха еднакво добре както при наличие на въздух, така и във вакуум: структурата продължаваше да напредва без никакво колебание и подсистемите за генериране на електричество не бяха засегнати. Високо в мансардата на Клоктауър все още светеше. Но никой не се движеше вътре, нито зад който и да било от другите прозорци на движещата се сграда.
— Колко остава? — попита Скорпион.
— Двеста метра — отвърна Васко, — доколкото мога да преценя.
— Петнайсет минути — доуточни Рашмика. — Тогава първата й половина ще се озове във въздуха… стига останалата част от моста да я удържи дотам.
— Мисля, че ще издържи — призна Скорпион. — Мисля, че щеше да издържи цялото разстояние, честно казано.
— Щеше да си заслужава да го види човек — обади се Хури.
— Вероятно никога няма да разберем какво е направило моста — рече Васко.
Край него един от огромните крака беше повдигнат във въздуха от сложната машинария от подпори. Кракът се придвижи напред, после се спусна безшумно върху леда.
Скорпион се сети за съобщението, което бе получил чрез костюма си.
— Една от мистериите на живота — каза той. — Но не са били скътлърите. Можем да бъдем сигурни в това
— Не са те — съгласи се Рашмика. — В никакъв случай. Те никога не биха оставили след себе си нещо толкова прелестно.
— Не е прекалено късно — заяви Васко.
Скорпион се обърна към него и улови изкривеното отражение на собственото си лице в шлема му
— Не е прекалено късно за какво, синко?
— Да се върнем вътре в нея. Петнайсет минути. Да речем — дванайсет-тринайсет за по-сигурно. Бих могъл да стигна до мансардата навреме.
— И да пренесеш костюма надолу по стълбите? — попита Хури. — Защото няма да се побере в асансьора.