— Бих могъл да счупя прозореца на асансьора. Двамата заедно сигурно ще успеем да избутаме костюма навън през него.
— Мислех, че идеята е да го спасите — рече Скорпион.
— Падането от мансардата върху леда е много по-малко, отколкото от моста до дъното на пропастта — отвърна Рашмика. — Той сигурно ще оцелее, с някоя и друга повреда.
— Дванайсет минути за по-безопасно — додаде Хури.
— Все още мога да го направя — настоя Васко. — Ами ти, Скорп? Ще се справиш ли, ако се наложи?
— Вероятно, ако не бях планирал нищо друго за остатъка от живота си.
— В такъв случай приемем това за “не”.
— Вече взехме решение, Васко. Там откъдето съм, обикновено се придържаме към решенията си.
Васко изви врат, за да види най-високите точки на “Лейди Моруина”. Скорпион се улови, че прави същото, макар да му се завиваше свят, като гледаше нагоре. На фона на неподвижните звезди над Хела почти не личеше катедралата да се движи. Проблемът обаче не бяха неподвижните звезди, а новите ярки двайсет звезди, образуващи неравна огърлица около планетата. “Те не могат да стоят вечно там” — помисли си Скорпион. Капитанът беше постъпил правилно, защитавайки замразените си пасажери от несигурността на рамката, макар това да бе равносилно на самоубийство. Рано или късно обаче някой трябваше да направи нещо за тези осемнайсет хиляди спящи души.
“Това не е мой проблем” — рече си Скорпион. За него щеше да се погрижи някой друг.
— Не мислех, че ще стигна дотук — промълви под носа си той.
— Скорп? — възкликна Хури.
— Нищо — поклати глава той. — Просто се питах какво, по дяволите, прави едно петдесетгодишно прасе толкова далече от дома си.
— Променя хода на събитията — отвърна Хури. — Както винаги сме знаели, че ще направиш.
— Тя е права — съгласи се Рашмика. — Благодаря ти, Скорпион. Не беше длъжен да направиш това, което стори. Никога няма да го забравя.
“И аз никога няма да забравя виковете на приятеля си, когато дълбаех в него с онзи скалпел” — помисли си Скорпион. Но какъв избор бе имал? Клавейн не го беше обвинил. Нещо повече, беше направил всичко, зависещо от него, за да го освободи от всякакво чувство за вина. Предстоеше му да умре по ужасен начин, но единственото, което го интересуваше, беше как спести на приятеля си отрицателните емоции. Защо не можеше да почете паметта на Клавейн, като пуснеше омразата от душата си? Просто се беше озовал на неподходящото място в неподходящия момент. Вината не беше негова. Както не беше и на Клавейн. И най-сигурно от всичко — не беше на Ора.
— Скорп? — попита тя.
— Радвам се, че си в безопасност — рече той.
Хури го прегърна през рамото.
— Радвам се, че и ти успя да се справиш, Скорп. Благодаря ти, че се върна заради всички нас.
— Едно прасе трябва да… — каза той.
Наблюдаваха мълчаливо как катедралата топи разстоянието, което я дели от ръба на моста. Беше се движила в продължение на повече от век, без нито веднъж да изгуби безкрайното надбягване с Халдора. Една трета от метъра за секунда, всяка секунда от всеки ден, всеки ден от всяка година. И сега същата часовникова неизбежност я изпращаше към гибелта й.
— Скорп — обади се Рашмика, нарушавайки магията, — добре, ще унищожим костюма, но какво ще правим с машинарията в Халдора? Тя си стои все така там. И все така е в състояние да ги пропусне дотук.
— Ако имахме още едно оръжие от оръжейната… — промълви Хури.
— Ако желанията бяха коне — отвърна Скорпион. Тропна няколко пъти с крака, за да се стопли. Нещо не беше наред, но дали с костюма или с него самия, засега не знаеше. — Виж, ще намерим начин да я унищожим или поне да преустановим дейността й. Или пък те ще ни покажат какво да направим.
— Кои? — попита Хури.
— Онези, които все още не сме срещнали. Ако са някъде там, можете да разчитате, че ще ги срещнете. Те наблюдават и чакат, като си водят бележки.
— Ами ако се лъжем? — възкликна Хури. — Ами ако наблюдават, за да разберат дали сме достатъчно умни, за да установим контакт със сенките? Ами ако това е правилната постъпка?
— В такъв случай сме добавили още един враг към списъка — отговори Скорпион. — А ако се случи…
— Да?
— Това няма да е краят на света. Повярвай ми: аз лично събирам врагове от първата глътка въздух, която съм поел.
Никой не каза нищо в продължение на още една минута. “Лейди Моруина” продължаваше да се приближава към забравата. Двете огнени дири на “Носталгия по безкрая” продължаваха да разсичат небето, като първите неуверени драски в изобразяването на ново съзвездие.