Тръгна по-бързо. Три други сенки се появиха край него. Не говореха, просто вървяха заедно, давайки си сметка за трудното пътуване, което им предстоеше. Когато, след няколко минути, земята започна да тътне, сякаш огромен юмрук се бе стоварил ядно върху Хела, никой не спря, нито забави крачка. Просто продължиха да вървят. И когато, най-накрая, Скорпион видя как най-дребната от сенките преплете крака, останалите три се спуснаха към нея, за да я задържат.
След това не помнеше почти нищо.
ЕПИЛОГ
Тя издава нова команда, механичните пеперуди отделят сплетените си крилца и разбиват временния екран, който са създали. Пеперудите се събират в подобната на дантела, потрепваща на ветреца материя на ръкава. Когато поглежда към небето, тя вижда само шепа звезди: онези, които са достатъчно ярки, за да блестят въпреки лунната светлина и бляскавата река на пръстена. От зелената звезда, която й разкриха пеперудите, вече няма и следа. Тя обаче знае, че звездата е все още там. Веднъж разкрита, тя не може да бъде забравена.
Тя знае, че всъщност с тази звезда няма нищо нередно. Процесите и на топене не са небалансирани, химическото състояние на атмосферата й не е нарушено. Нагорещеността й е същата, каквато е била и преди един век, а бликащото от ядрото й неутрино свидетелства за нормално състояние на налягането, температурата и наличието на нуклеотиди. Нещо силно обезпокояващо обаче се е случило със системата, обикаляла някога около звездата. Нейните планети са били преобразувани, върнати до състояние на атоми и после събрани в облак от стъклени мехури: безброй пълни с въздух и вода хабитати. Огромни огледала, изковани в същата оргия от разрушаване и реконструиране, улавят всеки фотон звездна светлина и го изпомпват към рояка от хабитати. Нищо не се прахосва, нищо не се пилее. В мехурите слънчевата светлина подхранва сложни, полюшващи се паяжини от завършени биохимични цикли. Растения и животни живеят в рояка, машини се грижат за всяка тяхна нужда. Хората са добре дошли; всъщност роякът е бил създаден за хора.
Само че не по тяхно желание.
Това оцветено в зелено слънце не е нито първото, нито ще бъде последното. Оцветените слънца са стотици. Трансформиращите машини, които създават рояците хабитати, могат да прескачат от една система в друга с нехайната ефективност на скакалци. Те пристигат, правят копия на самите себе си и после започват да рушат. Всички опити да се сложи край на разпространяването им се провалят. За започването на процеса е достатъчна само една, а те пристигат с милиони.
Наричат ги “листни въшки”.
Никой не знае откъде идват или кой ги е създал. Най-правдоподобно звучи предположението, че са пагубна технология за тераформиране: разработена преди почти хиляда години, през вековете преди появата на инхибиторите. Но те очевидно са повече от машини — прекалено умни и бързи са за това. От много време се учат да оцеляват сами и при този процес стават необуздани и диви. В тях има нещо опортюнистично: нещо, което като че ли се е крило в гората в очакване на този миг.
“И — мисли си тя, — ние им осигурихме този миг.”
Докато човечеството се намираше под ботуша на инхибиторите, нямаше да бъде допуснато да се случи подобно нещо. Инхибиторите, които самите бяха форма на пътуващи сред звездите машини, създаващи точни копия на самите себе си, никога нямаше да разрешат съществуването на съперник. Само че тях вече ги нямаше и никой не ги беше виждал повече от четиристотин години. Не може да се каже, че бяха победени, нещата не се бяха развили по този начин. Но бяха отблъснати, след което бяха създадени граници и буферни зони. Предполагаше се, че голяма част от галактиката все още им принадлежи. Но опитът им да изтребят човечеството се беше провалил.
Това обаче нямаше нищо общо с човешката находчивост.
Дължеше се на обстоятелствата, на късмета, на страхливостта. Инхибиторите отслабваха от милиони години. Рано или късно, някой от появяващите се видове щеше да разкъса обръча им. Най-вероятно не човечеството щеше да е тази раса, дори с помощта от матрицата Хадес. Матрицата обаче го беше насочила в правилната посока. Беше го изпратила в Хела и там то беше взело правилното решение: да не призовава сенките, а да помоли за помощ Строителите на гнезда. Именно те бяха унищожили скътлърите, когато последните допуснали грешката да преговарят със сенките.
“И ние за малко не допуснахме същата грешка” — мисли си тя. Дори сега кръвта й се смразява, като се сети колко близко бяха до извършването й.