Бялата броня от нейните пеперуди се приближава.
— Трябва да тръгваме — провиква се покровителят й от края на вълнолома.
— Даде ми един час.
— Вече използва по-голямата част от него, за да се взираш в звездите.
Това й се струва невъзможно. Може би той преувеличава, а може би тя наистина е наблюдавала толкова дълго зелената звезда. Понякога потъва в нещо като полусън от спомени и миговете неусетно се превръщат в часове, часовете — в десетилетия. Толкова е стара, че понякога дори се плаши.
— Още малко — казва тя.
Строителите на гнезда (сеща се за старото, вече забравено име на симбионтите, създателите на раковините) отдавна практикуваха стратегията на спотайването. Вместо да се изправят срещу инхибиторите открито, те предпочитаха да се плъзгат между звездите и да избягват контактите винаги, когато беше възможно. Бяха специалисти в потайността. Но след като се сдоби с някои от техните оръжия и информация, човечеството възприе стратегия на явна конфронтация и пречисти местното пространство от инхибиторите. На Строителите на гнезда това не им хареса: те предупредиха за опасността от нарушаването на равновесието. Някои неща, колкото и лоши да изглеждаха, винаги бяха за предпочитане пред алтернативите си.
Но човечеството не желаеше да чуе това.
“Може би все пак си заслужаваше — мисли си тя. — В продължение на четиристотин години се радвахме на втора Златна епоха. Направихме прекрасни неща, оставихме прекрасни дири във времето. Забравихме старите легенди и създадохме по-хубави, нови митове за нови времена. Но през цялото време нещо друго е чакало в гората. Когато извадихме инхибиторите от уравнението, дадохме шанс на листните въшки.”
Това не е краят на всичко. Планетите се изоставят, когато машините на листните въшки нахлуят в техните системи. След катастрофално лошото ръководство на първите две вълни на евакуация, сега нещата вървят значително по-гладко. Властите предугаждат следващата вълна и са запознати с всички начини за контрол на тълпата.
Тя се взира отново в мрака. Машините на листните въшки се движат бавно: там все още има колонии, които няма да станат тяхна жертва още стотици, дори хиляди години. Все още има време за живот и за любов. Подмладяването, дори за една стара полуконджоинърка, има своята привлекателност. Казват, че вече има населени светове на Плеядите. Оттам вълната от зелено оцветени слънца трябва да изглежда доста далечна, доста незаплашителна.
Но пътуването до Плеядите щеше да я отдалечи с още четиристотин години от раждането й.
Замисля се, както й се случва често, за посланията на сенките. Те също бяха споменали, че били преследвани от машини, правещи звездите зелени. Не за първи път тя се пита дали това може да е съвпадение. Според ръководния модел на брейновата теория, посланието трябваше да е дошло от настоящето, а не от далечното бъдеще или далечното минало. Ами ако теорията грешеше? Ами ако всичко това — брейновете, сенките, цялото, гравитационното сигнализиране — беше просто удобна измислица, служеща за прикриване на дори още по-странната истина?
Тя не знае коя е истината. И надали някога ще узнае.
Дори не е сигурна, че иска това.
Премества вниманието си от небето към океана. Те умряха тук, по времето, когато това място се наричаше Арарат. Никой вече не го нарича така, никой дори не си спомня, че някога се е казвало така. Но тя си спомня.
Помни как онази луна беше разбита, когато инхибиторите отклониха енергията на оръжието от оръжейната, докато “Носталгия по безкрая” бягаше от системата.
Инхибитори. Оръжие от оръжейната. “Носталгия по безкрая”. Всички те напомнят отдавна забравен напев от детска игра. Звучат леко абсурдно, но същевременно са изпълнени с ужасяващо значение.
В интерес на истината тя всъщност не беше видяла разбиването на луната. Беше го видяла майка й. Но в спомените си не правеше особена разлика между едното и другото. Тя беше станала свидетел, макар да го беше видяла чрез очите на друг човек.
Мисли си за Антоанет, Зейвиър, Блъд и другите: за всички, които по собствен избор или по принуда бяха останали на Арарат, когато междузвездният кораб бе излетял. Невъзможно беше някой от тях да е оцелял, когато парчетата от разбитата луна бяха започнали да падат в океана. Бяха се издавили до един, докато цунами след цунами бяха отнасяли крехките им постройки от повърхността.
Освен ако не бяха предпочели да се удавят преди това. Ами ако морето ги беше приело с добре дошли? Патърн джъглърите вече бяха оказали съдействие при заминаването на кораба. Нима беше толкова невъобразимо предположението, че бяха спасили останалите жители на планетата?