Алберт не се движеше много из обществото, така че не бе чул за убийството на германската девойка. Първото му чувство, щом чу за съдбата ѝ, бе като удар в областта на стомаха. Някой някъде щеше да изживее същата болка като него и Линеа. Някъде имаше баща и майка, които вече никога нямаше да видят дъщеря си. Това засенчваше новините за Муна. В сравнение със семейството на убитото момиче той бе направо късметлия. За него мъката вече бе заглъхнала. А за това трябваха много години и сега сърцето му го болеше за другите.
– Знае ли се кой го е направил?
– За съжаление не. Но ще сторим всичко, което е в наша власт, за да го установим.
– Знаете ли дали е един и същи човек?
Полицаят поклати глава.
– Не, и това дори не знаем със сигурност. Има известни прилики, засега само това мога да кажа.
Патрик тревожно погледна стария човек.
– Има ли някого, на когото да позвъня? Някой, който да дойде да ви прави компания?
Усмивката на Алберт бе мила и бащинска.
– Не, няма.
– Да се обадя ли на свещеника да намине?
Същата мила усмивка.
– Не, благодаря, няма нужда от свещеник. Не се безпокойте, преживял съм този ден много пъти в мислите си, така че не ми идва като шок. Просто искам да си седя тук на мира сред растенията и да си мисля. Нямам нужда от нищо. Може да съм стар, но съм корав.
Той постави ръката си върху ръката на полицая, сякаш го утешаваше. И може би наистина бе така.
– Ако нямате нищо против, бих искал да ви покажа няколко снимки на Муна и да ви поразкажа за нея. Така че наистина да разберете каква беше приживе.
Младият мъж без колебание кимна и Алберт се затътри да вземе стария албум. Около час показва снимки и разказва за дъщеря си. Бе най-хубавият му миг от дълго време насам и усети, че много отдавна не си бе позволявал да се отдава на спомени.
Когато се сбогуваха на вратата, той притисна една от снимките до дланта на Патрик – Муна на нейната петгодишнина, с голяма торта с пет свещи и усмивка от едното до другото ухо. Беше убийствено сладка със светлите си къдрици и очи, светещи от желание за живот. За Алберт бе важно полицаите да имат подръка тази снимка, докато издирват убиеца на дъщеря му.
Щом полицаят си отиде, пак седна на верандата. Затвори очи и вдъхна през ноздрите си сладкия аромат на цветята. После заспа. Сънува дълъг, светъл тунел, в чийто край го чакаха Муна и Линеа. Стори му се, че му махат.
Вратата на кабинета се отвори с трясък. Солвейг се втурна вътре, а зад нея видя Лайне да тича с безпомощно размахани ръце.
– Ах ти, дяволе! Ти, проклет шибаняк!
Габриел направи гримаса. Винаги бе считал за крайно неуместно хората да изразяват силни чувства пред другите, а такъв език изобщо не приемаше.
– Какво има? Солвейг, трябва да се успокоиш и да не ми говориш по този начин.
Късно осъзна, че господарският тон, така естествен за него, още повече я възпламени. Изглеждаше готова да го сграбчи за гърлото, така че той за всеки случай се оттегли зад бюрото.
– Да се успокоя! На мен ли казваш да се успокоя, лицемерен шибаняк!
Видя, че тя се наслаждава от потръпването му при всяка мръсна дума, а зад нея Лайне ставаше все по-бледа и по-бледа.
Солвейг малко понижи гласа си, в който зазвуча саркастична нотка.
– Какво има, Габриел? Защо изглеждаш толкова потиснат? Нали обичаше да ти шепна мръсни думи в ухото, това те възбуждаше. Помниш ли, Габриел?
Сега Солвейг съскаше думите и се приближаваше към бюрото.
– Няма смисъл да вадим кирливи ризи сега. Имаш ли нещо да ми кажеш, или просто си пияна и неприятна както винаги?
– Дали имам нещо да ти кажа? О, можеш да бъдеш сигурен в това. Бях във Фелбака и знаеш ли какво? Намерили са Муна и Сив.
Габриел потръпна и изненадата ясно се изписа на лицето му.
– Намерили са момичетата? Къде?
Солвейг се надвеси над бюрото, подпряна на ръцете си така, че лицето ѝ бе само на няколко сантиметра от това на Габриел.
– В Кралската клисура. Заедно с наскоро убита млада германка. И смятат, че убиецът е един и същ. Така че, засрами се, Габриел Хулт! Засрами се, че натопи брат си, твоята собствена плът и кръв. Точно него. Не намериха и най-малкото доказателство, но той трябваше да понесе вината в хорските очи. Цялото това сочене и шепнене зад гърба му го уби. Но ти сигурно си знаел, че ще стане така. Ти знаеше, че беше слаб. Че беше чувствителен. Той не можа да понесе срама и се обеси. Няма да се изненадам, ако си разчитал тъкмо на това, когато си се обадил в полицията. Не можеше да търпиш, че Ефраим обичаше него повече.