Същевременно ѝ прощаваше всичко. Никоя не бе обичал толкова горещо и гледката на стройното ѝ тяло до неговото направо го изгаряше. Понякога не можеше да повярва, че е истина. Такъв ангел да си губи времето с него. Но знаеше, че няма смисъл да пилее енергия в размисли за страхотния си късмет. По-добре да замижи пред бъдещето и да се наслаждава на настоящето. Затова я придърпа още по-близо до себе си, вдъхна аромата на косата ѝ и затвори очи. Разкопча най-горното копче на джинсите ѝ, но тя го спря.
– Не мога, в мензис съм. Остави на мен.
Разкопча панталоните му и той легна по гръб. Зад притворените му очи се мяркаше небето.
Бе изминал само ден от откриването на мъртвата жена, но нетърпението вече мъчеше Патрик. Някъде имаше някой, който се питаше къде е тя. Който се тревожеше и чиито мисли поемаха по все по-страховити пътеки. И ужасното бе, че в този случай се потвърждаваха и най-лошите опасения. Повече от всеки друг той искаше да разбере коя е жената, за да съобщи на онези, които я обичат. Нищо не бе по-лошо от неизвестността, дори смъртта. Мъката не можеше да се преодолее, преди да се разбере причината ѝ. Нямаше да е лесно на онзи, който щеше да съобщи злокобната новина – отговорност, с която Патрик вече се бе нагърбил, но той знаеше, че това е важна част от работата му. Да помогнеш, да подкрепиш. Но преди всичко да разбереш какво се е случило с близката им.
Безплодните телефонни разговори на Мартин през вчерашния ден показаха, че работата по идентифицирането ще е много трудна. Жената не бе обявена за изчезнала в областта и търсенето трябваше да се разпростре из цяла Швеция, може би дори и извън нея. В един момент задачата изглеждаше невъзможна, но Патрик бързо отхвърли тази мисъл. Засега те бяха единствените застъпници на непознатата жена.
Мартин деликатно почука на вратата.
– Как искаш сега да продължа? Да разширя кръга на издирване, да започна с големите градове, или...? – Той повдигна вежди и рамене във въпросителен жест.
Патрик отново усети колко ще е трудно следствието. Нямаха никаква следа, а все отнякъде трябваше да започнат.
– Провери в големите градове. С Гьотеборг сме готови, така че за начало вземи Стокхолм и Малмьо. Скоро трябва да получим доклада на съдебния лекар и ако имаме късмет, може да попаднем на нещо полезно.
– Окей.
Мартин удари с длан вратата на излизане и тръгна към стаята си. Дрезгав сигнал от рецепцията го накара да се обърне и да отиде да посрещне посетителя. Обикновено това бе задача на Аника, но в нейно отсъствие трябваше да се справят сами.
Момичето изглеждаше разтревожено. Беше слабичко, с две дълги светли плитки и огромна раница на гърба.
– I want to speak with someone in charge.[2]
Говореше английски със силен акцент и Мартин предположи, че е немкиня. Отвори вратата и ѝ махна да влиза. Извика надолу по коридора.
– Патрик, имаш посещение.
Късно се сети, че първо трябваше да я попита по каква работа идва, но Патрик вече беше промушил глава през вратата на стаята си и момичето тръгна към него.
– Are you the man in charge?[3]
За миг Патрик се изкуши да я препрати към Мелберг, който технически бе най-големият шеф, но се отказа, като видя отчаяното ѝ изражение, и реши да ѝ спести преживяването. Да изпратиш едно сладко момиче при Мелберг, бе като да пратиш овца на заколение и естествените му защитни инстинкти взеха връх.
– Yes, can I help you?[4]
С жест я покани да влезе и да седне на стола срещу бюрото му. С изненадваща лекота тя сне огромната раница от раменете си и внимателно я опря на стената до вратата.
– My English is very bad. You speak German?[5]
Патрик призова на помощ старите си познания по училищен немски. Отговорът зависеше от това, какво тя имаше предвид под speak German. Можеше да си поръча бира и да поиска сметката, но подозираше, че тя не бе тук в качеството си на сервитьорка.
– Малко немски – отвърна той на майчиния ѝ език и завъртя ръка в жест "горе-долу".
Тя изглеждаше доволна от това и заговори бавно и ясно, за да му даде възможност да я разбере. За свое удивление Патрик установи, че знае повече, отколкото си мисли, И че макар да не схваща всичко, разбира за какво става дума.
Тя се представи като Лизе Форстер. Била тук преди седмица да заяви за изчезването на своята приятелка Таня. Говорила с един полицай, тук, в управлението, и той казал, че ще се свърже с нея, щом научи повече. Сега вече била изминала цяла седмица и все още нямало нищо. Върху лицето ѝ безпокойството бе изписано с огнени букви и Патрик взе думите ѝ на сериозно.