Работата с аутсайдерите и наркоманите изпълваше живота на Якоб вече десетилетие, но сега вече не го удовлетворяваше така, както преди. Бе сътрудничил и на рехабилитационния център в Буларен, но и тази дейност не запълваше празнотата, с която бе живял през целия си живот. Липсваше му нещо и преследването на това "нещо" го плашеше. Той, винаги стъпилият здраво на земята, сега усещаше, че земята под краката му започва силно да се клати и се ужасяваше от бездната, която би могла да зейне внезапно и да го погълне, телом и духом. Колко пъти самият той убедено бе посочвал, че съмнението е най-силното оръжие на дявола, без да съзнава, че един ден ще се озове в подобно положение.
Изправи се и обърна гръб на момчето. Погледна през прозореца към морето, но успя да види само собственото си отражение в стъклото. Силен, здрав мъж, помисли с ирония той. Тъмната му коса бе подстригана късо и Марита, която го стрижеше у дома, се бе справила наистина добре. Лицето му бе красиво изваяно, с чувствителни, но не и женствени черти. Не беше нито със слабо, нито с особено силно телосложение, по-скоро би се определил като нормално сложен. Но най-голямото предимство на Якоб бяха очите. Яркосини и с уникалната способност едновременно да изглеждат любезни и пронизителни. Тези очи му бяха помогнали да вкара мнозина в правия път. Той знаеше това и го използваше.
Но не и днес. Собствените му демони му пречеха да се концентрира върху чужди проблеми и му бе по-лесно да слуша момчето, без да го гледа. Пренебрегна собственото си отражение и насочи поглед към езерото Булар и гората, простираща се пред него. Беше толкова горещо, че виждаше как въздухът трепти над водата. Купиха голямото стопанство евтино, защото бе запуснато, и след много часове тежък труд успяха да го ремонтират и да му придадат сегашния вид. Не беше луксозно, но бе свежо, чисто и приятно. Пратениците на общината винаги се възхищаваха от къщата и красивите околности и разказваха за положителното въздействие, което всичко това оказва върху бедните аутсайдери. Досега никога не бяха имали проблем с получаването на помощи и цели десет години работиха много добре. Така че проблемът бе само в неговата глава или може би и в душата му.
А може би се бе озовал на кръстопът и напрегнатото ежедневие го бе тласнало в погрешна посока. Той никога и за миг не се бе поколебал да приеме сестра си в своя дом. Кой друг, ако не той, би могъл да я излекува от вътрешното ѝ безпокойство и да укроти бунтовническия ѝ нрав? Но тя като че ли го надви в психологическата битка и докато собственото ѝ его растеше от ден на ден, той усещаше как цялото му същество се изпълва с непрекъснато раздразнение. Понякога си мислеше просто да скръсти ръце, да приеме, че тя е едно глупаво, упорито момиче, което заслужава семейството да вдигне ръце от нея. Но да разсъждава така не беше по християнски и всяка подобна мисъл биваше последвана от часове на вглеждане в себе си и трескаво изучаване на библейските текстове с надежда да почерпи от тях нова сила.
На пръв поглед той все така представляваше скала от стабилност и увереност. Якоб знаеше, че хората от неговото обкръжение се нуждаят от него като от човек, на когото винаги могат да се опрат, и все още не бе готов да пожертва тази представа за себе си. Откакто бе победил болестта, се бореше да не губи контрол над живота. Но самите усилия да поддържа фасадата изчерпваха последните му ресурси и пропастта неумолимо се приближаваше. Отново си помисли каква ирония се съдържа във факта, че след толкова години кръгът се затваряше. И това за секунда го накара да направи невъзможното. Да се усъмни. Съмнението трая само миг, но отвори тънка, съвсем тънка цепнатина в здравата тъкан, поддържала живота му, и тази цепнатина щеше все повече да се разширява.
Якоб с усилие отхвърли тези мисли и се опита да се съсредоточи върху момчето и жалкото му съществуване. Въпросите, които му задаваше, бяха механични, каквато беше и съчувствената усмивка, винаги лепната на лицето му, когато ставаше дума за нова черна овца в стадото.
Още един ден. Още един разнебитен живот за ремонт. Нямаше край. Но и Господ си е почивал на седмия ден.
След като прибра милото семейство от излета, Ерика с нетърпение зачака връщането на Патрик. Дебнеше и за някакви знаци, че Кони и фамилията му са започнали да си събират партакешите, но часът бе вече пет и половина, а те не даваха никакви признаци, че ще си тръгват. Реши да изчака известно време, докато намери деликатен начин да ги попита смятат ли скоро да потеглят, но детските крясъци ѝ причиниха такова силно главоболие, че едва ли щеше още дълго да чака. С облекчение чу как Патрик се качва по стълбите и отиде да го посрещне.