Продължиха да глезят Якоб дълго след като бе обявен за напълно здрав. Родителите им сякаш гледаха на всеки ден от живота му като на Божи дар, докато нейният живот им причиняваше само досада и тревоги. Да не говорим пък за Якоб и дядо ѝ. Тя разбираше, че между тях има особена връзка след всичко, сторено от дядо ѝ за Якоб, но това пък не означаваше, че в сърцето му не трябва да има място и за другите му внучета. Дядо ѝ бе умрял, преди тя да се роди, така че никога не се бе сблъсквала с равнодушието му, но от Юхан знаеше, че той и Роберт са били изпаднали в немилост и цялото внимание на дядото е било фокусирано върху братовчед им Якоб. Със сигурност същото щеше да се случи и с нея, ако още бе жив.
От цялата тази несправедливост ѝ се приплака, но Линда потисна плача си както много пъти преди. Нямаше да даде на Якоб възможност да изпита задоволство от сълзите ѝ и още веднъж да се изяви като спасител на света. Знаеше, че го сърбят ръцете да вкара живота ѝ в правия път, но по-скоро щеше да умре, отколкото да се превърне в парцал като него.
– Имаш ли някакви планове за днес? Ще имам нужда от малко помощ у дома.
Марита спокойно мажеше филии на децата, докато отправяше въпроса си към Линда. Беше майчински тип жена, с обикновено лице и леко наднормено тегло. Линда винаги бе смятала, че Якоб е могъл да избере нещо по-добро. В съзнанието ѝ изникна картина на брата и снахата в спалнята. Сигурно правеха онази работа съвестно един път в месеца на угасена лампа и снахата носеше дълга до глезените нощница. Представата я накара да прихне и всички учудено я погледнаха.
– Ей, Марита те попита нещо. Можеш ли днес да помогнеш вкъщи? Тук не е пансион, както знаеш.
– Да, чух още първия път. Няма за какво да се караш. Не, днес не мога да ти помогна. Днес ще... – Затърси добро извинение. – Трябва да видя Сироко. Вчера леко накуцваше.
Обяснението ѝ бе прието със скептична размяна на погледи и Линда лепна на лицето си готово за борба изражение. Но за нейна изненада днес никой нямаше желание да се бори с нея въпреки явните ѝ лъжи. Победата и още един мързелив ден бяха нейни.
Желанието да излезе и да подложи лице на дъжда бе непреодолимо. Но някои неща възрастните не могат да си позволят, особено когато са на работа, и Мартин бе принуден да сдържи детския си импулс. А беше хубав дъжд, който отми целия задух, цялата жега, държала ги като затворници през последните два месеца. Усещаше го в ноздрите си през открехнатия прозорец. По разположеното близо до него бюро се стичаше вода, но той бе преместил всички книжа, така че нищо нямаше да се повреди. Струваше си да почувства аромата на прохладата.
Патрик бе позвънил да каже, че се е успал, така че Мартин като никога бе първи. След като вчера се разбра какво е направил Ернст, настроението в управлението бе потиснато, така че бе приятно да седи на спокойствие и да си мисли за последното развитие на събитията. Не завиждаше на задачата на Патрик, който трябваше да съобщи за станалото на роднините на жената, но дори той съзнаваше, че това е първата крачка към преодоляването на мъката. Вероятно дори не знаеха, че тя е изчезнала, така че новината щеше да бъде шок за тях. Сега ставаше дума преди всичко да бъдат открити и това бе една от задачите за деня на Мартин – да се свърже с немските си колеги. Надяваше се да може да говори с тях на английски, иначе щеше да има проблем.
Тъкмо щеше да вдигне слушалката и да звъни в Германия, когато го превари пресипнал сигнал. Пулсът му леко се ускори, когато разбра, че звънят от съдебномедицинския в Гьотеборг. Пресегна се за бележника си. Всъщност трябваше да докладват на Патрик, но след като все още го нямаше, щеше да им се наложи да се задоволят с Мартин.
– Взело е да става горещо напоследък там при вас, в глухата провинция.
Съдебният лекар Турд Педерсен имаше предвид аутопсията, която бе направил преди година и половина на Алекс Вийкнер, встъпление към едно от досега малкото разследвания на убийство в полицейското управление на Танумсхеде.
– Да бе, май има нещо във въздуха. Сигурно скоро ще настигнем Стокхолм в статистиката на убийствата.