От изненада Мартин изпусна писалката си на пода. На какво всъщност са се натъкнали? Садистичен убиец, стоял мирно двайсет и четири години? Дори не му се мислеше за алтернативата. Че убиецът не е чакал двайсет и четири години и че те чисто и просто още не са намерили останалите жертви.
– И при тях ли е имало прорезни рани?
– Тъй като няма останал органичен материал, трудно е да се каже, но има драскотини по костите, които може би сочат, че е имало.
– А причините за смъртта при тях?
– Също като при германското момиче. Кости, строшени на врата, показват, че са били душени.
Мартин бързо записваше разговора.
– Нещо друго интересно да ми дадеш?
– Нищо повече от това, че скелетите явно са били закопани, по тях има остатъци от пръст, от които можем да извлечем нещо при анализа. Но с това още не сме готови, така че въоръжете се с търпение. Пръст имаше също и по Таня Шмид и по одеялото, на което е лежала, така че ще я сравним с пробите от скелетите.
Педерсен направи пауза, после продължи:
– Мелберг ли води разследването?
Леко безпокойство прозвуча в гласа му. Мартин скрито се подсмихна, но побърза да го успокои.
– Не, възложено е на Патрик. Но кой ще си присвои славата, ако се справим, е друг въпрос...
Двамата се разсмяха, но беше смях, който поне на Мартин му заседна в гърлото.
След приключване на разговора с Турд Педерсен младежът взе страниците от факса на управлението и когато след малко Патрик дойде на работа, вече бе добре осведомен. След като се запозна с доклада, и Патрик изпадна в мрачно настроение. Очертаваше се адска бъркотия.
Сестрата на Ерика, Ана, се печеше на слънце, легнала върху предната част на яхтата. Децата спяха следобеден сън долу в каютата, а Густав беше на кормилото. Солени водни капчици я поръсваха, всеки път когато кърмата се удряше във водната повърхност, и прекрасно я разхлаждаха. Затвореше ли очи, поне за малко можеше да забрави, че има някакви тревоги, и да си внуши, че това е нейният истински живот.
– Ана, на телефона!
Гласът на Густав я извади от състоянието ѝ на медитация.
– Кой е?
Засенчи очи с ръка и видя, че той размахва мобилния ѝ телефон.
– Не казва.
По дяволите. Веднага разбра кой я търси и с безпокойство, оформено на малки, твърди възли в стомаха ѝ, се обърна с гръб към Густав.
– Кой беше тоя, мамка му? – изръмжа Лукас.
Ана се поколеба.
– Нали ти казах, че ще съм на море с един приятел.
– И се опитваш да ми кажеш, че е само приятел?
Реакцията му беше светкавична.
– Как се казва?
– Не го...
Лукас я прекъсна.
– Как се КАЗВА, Ана?
Съпротивата ѝ намаляваше с всяка секунда. Ана тихо отговори:
– Густав аф Клинт.
– Айде бе. Сериозно?
Гласът от присмехулен стана заплашителен.
– Как се осмеляваш да водиш децата ми на ваканция с друг мъж?
– Ние сме разведени, Лукас – каза Ана и закри очите си с ръка.
– Много добре знаеш, че това не променя нищо, Ана. Ти си майка на децата ми и това означава, че ти и аз завинаги си принадлежим. Ти си моя и децата са мои.
– Тогава защо се опитваш да ми ги отнемеш?
– Защото си нестабилна, Ана. Винаги си имала слаби нерви и честно казано, не вярвам, че можеш да се грижиш за моите деца по начина, по който те заслужават. Виж само как живеете. Работиш по цял ден, а те са на детска градина. Това добър живот ли е за децата, как мислиш, Ана?
– Но аз трябва да работя, Лукас. Как щеше да решиш проблема, ако ти се грижеше за децата? И ти трябва да работиш. Кой тогава щеше да ги гледа?
– Има разрешение, Ана, ти знаеш това.
– Ти луд ли си? Да се върна при теб, след като счупи ръката на Ема? Да не забравяме какво причини и на мен.
Гласът ѝ изтъня. Инстинктивно разбра, че е отишла твърде далеч.
– Не бях виновен аз! Беше нещастен случай! Освен това, ако не ми се противопоставяше толкова упорито, нямаше да излизам толкова често от кожата си!
Все едно говореше на стената. Беше безсмислено. След всички години с Лукас Ана знаеше, че той казва каквото мисли. Никога не беше виновен той. Всичко случило се бе грешка на другите. Всеки път, когато я биеше, я караше да се чувства виновна, че не е проявявала достатъчно разбиране, достатъчно любов, достатъчно покорство.
Когато намери в себе си неподозирани сили и успя да мине през развода, за първи път от много години се почувства силна и непобедима. Най-после можеше да възвърне живота си. Тя и децата можеха да започнат отначало. Но се лъжеше. Лукас, шокиран от това, че по време на един от своите изблици на гняв бе счупил ръката на дъщеря им, бе станал необичайно сговорчив.