– Изглежда странно да се самоубие толкова скоро след случилото се.
– Да, но ако той е бил виновният, значи призракът му е убил Таня. Мъртвите не убиват...
– А каква е тази история с брат му, който се обажда и топи собствената си плът и кръв? Защо го е направил?
Мартин сбърчи чело.
– Ама че съм глупав. Хулт трябва да е роднина на Юхан и Роберт, нашите верни поданици от гилдията на крадците.
– Точно така. Йоханес е бил техен баща. След като прочетох някои неща за рода Хулт, вече знам малко по-добре защо Юхан и Роберт толкова често ни посещават. Не са били на повече от пет и шест години, когато Йоханес се е обесил и Роберт е бил този, който го открил в сеновала. Можем само да си представим как това се е отразило на шестгодишното дете.
– Вярно. – Мартин поклати глава. – Слушай, ще пийна малко кафе, преди да продължим. Кофеинът съвсем ми е спаднал. Искаш ли и ти една чаша?
Патрик кимна и след малко Мартин се върна с две чаши димящо кафе. Като никога времето бе подходящо за топли напитки.
Патрик продължи да разказва.
– Йоханес и Габриел са синове на мъж на име Ефраим Хулт, наричан още Проповедникът. Ефраим бил добре известен или по-скоро прочут пастор от Свободната църква в Гьотеборг. Правел големи сбирки, на които карал синовете си, тогава малки, да се преструват, че уж церят болни и инвалиди. Повечето го смятали за мошеник и шарлатанин, но той ударил шестицата, когато една от верните му поддръжнички, Маргарета Дюблинг, преди да умре, му завещала цялото си състояние. Освен солидно богатство в пари тя му оставила и голям парцел залесена земя, както и великолепна къща в района на Фелбака. Внезапно Ефраим изгубил всякакво желание да разпространява Божието слово, преместил се тук със синовете си и семейството заживяло с парите на бабичката.
Сега таблото на стената бе покрито с бележки, а бюрото на Патрик – с вестникарски изрезки и всякакви документи.
– Не че не е интересна тази фамилна история, но какво общо има тя с убийствата? Йоханес е умрял повече от двайсет години преди убийството на Таня, а мъртвите не убиват, нали, както ти сам каза.
Мартин едва сдържаше нетърпението си.
– Така е, но аз прегледах всички стари материали и свидетелството на Габриел се оказа единственото, което представлява някакъв интерес. Надявах се да поговоря с Еролд Линд, който е ръководил следствието, но за съжаление той е починал от сърдечен удар през 1989-а, така че разполагаме единствено с този материал. И ако нямаш по-добро предложение, предлагам да започнем с Таня, да разберем повече за нея и тогава ще решим дали си струва да говорим отново с Габриел Хулт.
– Разумно. С какво да започна?
– Със справки за Таня. И гледай да включиш и Йоста от утре. Свърши вече сладкият му живот.
– А Мелберг и Ернст? Какво ще правиш с тях?
Патрик въздъхна.
– Стратегията ми ще бъде колкото се може по-дълго да ги държа настрана. Ще означава тежка работа за нас, останалите трима, но мисля, че си заслужава. Мелберг може само да се радва, че няма да има работа, а и освен това сам се отказа от това разследване. Ернст ще си я кара, както досега, ще приема колкото се може повече входящи сведения. Ако се нуждае от помощ, ще му изпратим Йоста, така че ти и аз ще бъдем по-свободни да водим следствието. Разбрано?
Мартин живо кимна.
– Йес, бос.
– Тогава да започваме.
Щом Мартин напусна стаята му, Патрик седна с лице към таблото и с ръце, сключени на тила, и потъна в размисли. Пред себе си имаха голяма задача, а нямаха кой знае какъв опит в разследването на убийства. Почувства прилив на отчаяние. Вътрешно се надяваше, че могат да компенсират липсата на опит с ентусиазъм. Мартин вече бе налице и със сигурност щеше да разбуди онази спяща красавица Йоста. А ако успееха да държат Мелберг и Ернст настрана от разследването, може би имаха шанс да разкрият убийствата. Но той не беше кой знае колко голям – следата към две от тях бе толкова изстинала, че направо можеше да се смята за дълбоко замразена. Патрик знаеше, че най-добрата възможност бе да се съсредоточат върху Таня, но същевременно инстинктът му подсказваше, че има силна и действително съществуваща връзка между убийствата и че те трябва да се разследват успоредно. Нямаше да е лесно да се възобнови старото следствие, но се налагаше да опитат.
Взе от стойката един чадър, преписа адреса от телефонния каталог и тръгна със свито сърце. Някои задачи бяха просто нечовешки трудни за изпълнение.
Дъждът настойчиво барабанеше по стъклата, но при всички обстоятелства Ерика му бе благодарна за прохладата, която носеше. Лошото бе, че съдбата и нахалните роднини бяха решили друго, и Ерика бавно, но сигурно вървеше към полудяване.