Къщата бе на "Дингълвеген", при южния вход на Фелбака. Беше малка, но функционална. Верандата му стърчеше като зелен удивителен знак сред доста по-скромните насаждения на обитателите на съседните къщи.
Само когато седеше навън на верандата, не усещаше липсата на старата си къща. Онази, в която бе израснал и в която после създаде своя дом със съпруга и дъщеря. Сега и двете ги нямаше и болката бе нараствала със самотата, докато един ден не осъзна, че е време да си вземе сбогом с къщата и с вградените в стените ѝ спомени.
Разбира се, сегашната къща нямаше душата, която обичаше в старата, беше някак безлична, но тъкмо това лекуваше болката в гърдите му. Сега мъката му не беше толкова остра, приличаше повече на глух тътен.
Когато Муна изчезна, помисли, че Линеа ще умре от скръб, но макар и болнава, тя се оказа по-жилава, отколкото бе предполагал. Живя още десет години. И то заради него, в това беше сигурен. Не искаше да го оставя сам с мъката. Всеки ден се бореше с живот, който и за двама им беше съществуване в сянка.
Муна бе светлината на техния живот. Появи се, когато и двамата се бяха отказали от надеждата за деца. И цялата любов, на която бяха способни, се въплъти в светлокосото, весело същество, чийто смях палеше малки огньове в гърдите им. Да изчезне просто така, бе немислимо. Все едно да угасне слънцето. И да се срине небето. Но не се случи нищо такова. Животът продължи, както обикновено, независимо от тяхната скръб. Хората се смееха, живееха и работеха. Но Муна я нямаше.
Дълго време се надяваха, че може би я има някъде. Че може би живее живот без тях, че сама е избрала да изчезне. Същевременно и двамата знаеха каква е истината. Второто момиче бе изчезнало малко преди това и съвпадението бе твърде голямо, за да се самозалъгват. Освен това Муна не беше момиче, което съзнателно да им причини болка. Беше мила и обичлива, грижеше се за тях.
В деня, в който си отиде и Линеа, получи окончателно доказателство, че Муна е на небето. Болестта и мъката бяха смалили любимата му съпруга, останала бе само сянката ѝ, и както лежеше там в леглото и държеше ръката му, той разбра, че ще остане сам. След часове на бдение тя стисна за последен път ръката му и после на лицето ѝ се разля усмивка. Светлината, пламнала в очите на Линеа, не бе виждал повече от десет години. Откакто за последен път бе погледнала Муна. Линеа прикова поглед някъде зад него и умря. Тогава той вече беше сигурен. Линеа бе умряла щастлива от това, че дъщеря им я посреща някъде в тунела. Така самотата му стана по-поносима. Сега поне двете, които най-много бе обичал, бяха заедно. Беше само въпрос на време и той да се присъедини към тях. Очакваше този ден, но дотогава негов дълг бе да живее според силите си. Бог не е много милостив към изменниците и той не смееше да направи нищо, което да изложи на риск мястото му на небето, до Линеа и Муна.
Почукване на вратата прекъсна меланхоличните му мисли. С усилие се надигна от креслото и подпирайки се на бастуна, си запроправя път през зеленината до антрето и входната врата. Сериозен млад мъж стоеше отвън, с ръка, вдигната да почука още веднъж.
– Алберт Тернблад?
– Аз съм. Но не желая нищо, ако продавате каквото и да е.
Мъжът се усмихна.
– Не, нищо не продавам. Казвам се Патрик Хедстрьом и съм от полицията. Дали мога да вляза за малко?
Алберт не отговори, но се отмести, за да го пропусне да мине. Поведе го навън към верандата и му посочи място на дивана. Не го попита за какво е дошъл. Нямаше нужда. Това посещение бе очаквал повече от двайсет години.
– Какви прекрасни растения. На това му се казва да имаш зелени пръсти.
Патрик нервно се засмя.
Алберт не каза нищо, но кротко погледна полицая. Разбра, че не му е лесно да стигне до въпроса, но всъщност не трябваше да се безпокои. След всички тези години на очакване бе само от полза най-сетне да научи истината. Достатъчно бе жалил.
– Ами... намерихме дъщеря ви.
Патрик се прокашля и продължи:
– Намерихме дъщеря ви и можем да потвърдим, че е била убита.
Алберт само кимна. Същевременно почувства, че в душата му настъпва мир. Най-после ще има гроб, на който да ходи. Щеше да я положи до Линеа.
– Къде я открихте?
– В Кралската клисура.
– Кралската клисура? – Алберт смръщи чело. – Ако е била там, как така не са я намерили по-рано? Толкова много народ ходи нататък.
Патрик Хедстрьом му разказа за убитата немска туристка и че вероятно са открили и Сив. Че според тях някой е пренесъл нощно време Муна и Сив, но те всъщност са почивали някъде другаде през всичките тези години.