Приам, царят, се видя принуден да изолира дъщеря си, за да не обезверява и разлага войската му. Той нареди да я затворят в храма на Атина, с надеждата, че тя най-после ще поумнее, като поседи при богинята на мъдростта. Обзаведоха й едно уютно ложе в адитона — онова най-свято място в храма, достъпно само за главния жрец; на него възложиха и да се грижи за прехраната й.
Касандра не се възпротиви. Тя знаеше, че краят е близо и искаше да се подготви за него. Грижеше се за тоалета си, опитваше се да надникне в собственото си бъдеще и очакваше ония — както бе се сторило на късогледите й очи — великолепни герои да я измъкнат завинаги от самотата й. Затова щом виковете, писъците и отблясъкът на пожарите стигнаха до свещения адитон, тя бързичко се донагизди и излезе на стълбището. Нямаше кой да я спре, защото жреците, предупредени от своята богиня, бяха се изпокрили.
Гърците уважаваха чуждите храмове, пък и имаше достатъчно плячка в околните къщи, та никой не й обърна внимание. Като я гледаха да стои усмихната, с венец на главата, войниците я смятаха за луда или за жрица, което често пъти биваше едно и също, а на жрици се посягаше само в краен случай. И бързо отминаваха, заети с опожаряването на града.
Ядосана, Касандра се канеше вече да заподвиква и на тях разни страшни предсказания, когато най-после един от бойците се спря в подножието на храма. Бе зяпнал от изненада пред толкова хубост и такова ведро спокойствие сред околните ужаси на загиващата Троя.
Касандра го повика с ръка. Той така пламтеше от огъня на битката, че сигурно всички бълхи бяха избягали от богатите му доспехи. Явно не беше обикновен войник.
— Кой си ти? — запита го тя.
— А-а-якс — позаекна момъкът, объркан от внезапния въпрос, последвал благосклонния й повик. На победителя се полагаше да пита така, не на победените.
— Аякс? — зарадва се Касандра. — Малкия навярно!
Той потвърди още по-смутено и това по майчински я затрогна — момчето сигурно бе отрасло с чувство за малоценност край големия си съименник.
— Влез да си починеш — каза му тя. — Ще ти налея вино. Изстудено е. Пък и в адитона е прохладно.
— Но коя си ти? — успя най-после да изрече смайването си Малкия Аякс.
— Дъщеря съм на Приам.
— На Приам? Но какво правиш тук, защо не се спасяваш?
— Чакам те — чаровно му се усмихна тя, хвана го за ръката и го поведе в храма.
Той се опомни чак в адитона, когато тя почти го събори върху царски застланото ложе.
— Откъде знаеш, че аз…
— Аз съм Касандра — отвърна тя и веднага осъзна грешката си, защото той се изплаши. Явно клеветата на жреца бе стигнала и в лагера на гърците. Побърза да го успокои: — Не бой се, пий! Пийни си от това винце. Вие нямате по-хубаво.
Тя грациозно вдигна ритона над лицето му, отпуши дупката в козето краче и виното шурна. Ще не ще, героят трябваше да си отвори устата, ако не искаше то да напълни доспехите му.
След като изгълта половината ритон, победителят наистина се успокои.
— И защо си ме чакала?
Касандра свенливо спусна дългите си мигли.
— Да ме изнасилиш.
— Да какво?… Аз?
— Нали знаеш, че виждам в бъдещето? Видях го вече. Така ще пише и в историята на Троя: че Аякс е изнасилил Касандра.
— Кой Аякс? Ма… ма…
— Малкия! — потвърди ясновидката.
— Чакай — спря той ръката й, която пак надигаше ритона. — Амиии… щом вече си го видяла, може и да не го правим, а?
— Не може — строго отвърна Касандра. — Такава е волята на боговете.
— Ама тука ли? В храма? Какво ще каже Атина?
— Каквото ще каже, казала го е вече. Пий! Пий, да се съвземеш!
Виното беше сладко и силно; Касандра не бе го разредила с вода, както правеха гърците. А след цял ритон такова вино веднага почваш да гледаш по-смело и на хората, и на боговете.
Малкия Аякс нямаше голям опит в изнасилванията. Дори бе си наумил, щом влязат в Троя да се поупражни с някоя и друга троянка, но така се увлече в преследването на противника, че забрави решението си. Въпреки това нещата, общо взето, се получиха. Той поне беше доволен.
Както всички момичета обаче, Касандра остана разочарована от първия си досег с мъжа. И докато той дремеше блажено на рамото й, тя си мислеше с пророческа трезвост, че Малкия Аякс е твърде млад и сигурно не ги умее още тия работи. Пък и какво ли бъдеще щеше да й предложи той? Тя е царска дъщеря, не биваше да се хвърля в ръцете на разни хлапаци. И тя решително го събуди:
— Хайде, геройо, върви да се биеш!
На него не му се сражаваше вече и той викна възторжено:
— Ей, ама ти ми се хареса, знаеш ли! Аз ще те взема за наложница.