— Сираков, както виждаш, винаги съм насреща, щом действително има нужда. Но аз за друго те повиках. Ние се каним дори да те издигаме, ценим качествата ти. Сега в изборите ще те предложим за районен съветник, но ти издребняваш бе, брат! Защо настройваш другарите против себе си? Някои надигнаха вече глас, че не си подходящ, че си бил дребнав и заядлив, че нямаш перспективно виждане.
— Съвсем не е дреболия, другарю председател — храбро възрази Петър, поемайки риска да не стане районен съветник. — Разберете, това е една, бих казал, законна потребност у хората! Инерцията винаги ще ги кара…
— Та нали с тая инерция се борим толкова време — прекъсна го председателят. — Как ще създадем новия живот, ако не насочим хората в новото му русло?
— Ама тук не става дума за такава инерция! Защо ще принуждаваме хората да заобикалят? Поне в дребните неща нека имат право да си избират пътищата.
— Ааа, такива приказки да не чувам — закани му се председателският показалец. — Какво значи «дребни неща»? Кой ще определя кое е дребно и кое не? Тъкмо в дребните неща, Сираков…
— Но вижте поне скицата! — едва не изплака Петър.
Председателят въздъхна:
— Ей, знаеш ли как ми губиш времето!
Сираков бързо разтвори скицата под носа му. Посочи откъде влизат хората в градинката, накъде ги принуждава алеята да се отклоняват, накъде те упорито продължават да вървят, въпреки препятствията, загрозявайки по този начин и самата градинка.
— Какво е разстоянието тука? — обезпокои се председателят, че може би ще му се наложи пак да отстъпи.
— Около трийсет метра.
— Е-е-е — засмя се облекчено той. — Ама ти наистина си почнал да откачаш! Па да заобикалят трийсет метра, дявол да го вземе, не е кой знае колко!
— Но не щат да заобикалят! И са прави! И няма защо да им късаме панталоните заради това — ядоса се съвсем непочтително Сираков. — Какво ще ви струва? Ей тука са точно десет метра, мерил съм ги. Десет метра асфалт! От джоба си ще го платя!…
Председателят, изглежда, наистина имаше слабост към младия квартален деятел, щом все още не го изгонваше, пък и жертвоготовността му бе подкупваща.
— Къде е всъщност тая градинка, защото аз никак не мога да си я спомня. — Той посегна към телефона, но се отказа и стана. — Я ела да идем в архитектурното, нали те са й одобрявали плана!
Архитектът, когото завариха в отдела, пъргаво разстла някаква карта на масата — в окачения на стената план на района я нямало. Смееше се малко смутено, защото още не знаеше за какво бе дошъл самият председател в отдела им.
— То изобщо не е никаква градинка, другарю председател. Просто едно временно петно до оформянето на площада. Другарят Сираков ни извади душата да им я направим. Нещо друго ли сега?…
— А какво е по плана там?
— Районният дом на културата.
Председателят засия като при внезапна щастлива вест. Отиде към една врата в дъното на стаята, отвори я със замах.
— Ела, ела! Да се убедиш, че наистина си дребнав!
В съседното помещение върху две грамадни маси лежаха гипсовите макети на бъдещите нови квартали и обществени сгради в района. Над всички стърчеше някаква могъща и в умаления си вид, необикновено красива сграда, един модерен дворец, заслепяващ с гипсовата си белота.
Петър Сираков побледня в отраженията на гипса. И не защото се почувствува разобличен или победен, а просто от радост. Той беше простодушен по характер и все още можеше да се възторгва чистосърдечно. Пък и въображението му беше младо, та веднага успя да постави великолепното бъдещо творение в действителните му размери точно пред входа на своя мил квартал.
Видя го и после, когато слезе от трамвая пред неугледната градинка. Минувачите, които го познаваха, се чудеха: вечно забързаният по обществени дела Петър Сираков сега стоеше и гледаше е вдъхновено лице ту по дължината на двете улици, ту към небето. И не го заговаряха, сметнали, че той пак замисля добро за квартала им. А той дълго стоя унесен пред бляскавите витрини на културния дом, пред импозантното му стълбище с двата реда скулптури. Така реално ги виждаше пред себе си, че тръгна покрай великолепната колонада, за да мине от другата му страна. И вървя, и вървя все така засмян, стотици метри извървя, докато го заобиколи, за да влезе най-после в квартала…
С това приключи и битката за нашата градинка. Обиденото градинарско войнство се оттегли завинаги от нея, заедно с колчетата, теловете и табелките. Тревата излиня, загуби се, двете лехички цветя погинаха и дъждовете отмиха пръстта им. Хората, улисани в своя устрем към дома си или към работните места, минаваха безпрепятствено по избрания от тях път и почти не я забелязваха. Само пенсионерите все още се надяваха, че Петър Сираков ще възстанови някой ден прежната й скромна хубост. Но и той, вече районен депутат, бе се отрекъл от нея. Озовеше ли се там, той отдалече тръгваше да я заобиколи с очаровани от някакво свое си видение очи, а лицето му омекваше и изсветляваше от една вътрешна извисеност над грозното и дребнавото в житейските дела.