Слушай, рекох му, след като изчетох разказа. Не така си представях образа на добрия наш съвременник. Вярно, Достоевски е казал, че след Дон Кихот добрият човек в литературата можел да съществува само като комична фигура, но той го е казал в друго, твърде мрачно време. А ти имам чувството, че направо се подиграваш. И схематичен си го направил, и недовършен е някак си… Добре, да приемем, че е разказ-анекдот — а такива имат право на съществувание. Но какво искаш да кажеш с тоя двусмислен край? «Обикаля градинката и гледа със замечтани очи» — забравил изобщо за хората. Та той е вече районен депутат, нещо трябва да върши, нещо повече дори, отколкото по-рано, когато не е бил никакъв. Защото и възможностите му да прави добро ще са по-големи. С тия си качества той утре ще стане и градски депутат, може и в парламента да иде или да го изберат за кмет. Я дай, дай продължението! И за читателя ще е интересно да проследи развитието на такъв един човек. Дай го например как вече е избран за кмет на града и така нататък. Няма какво повече да ти разяснявам — характера и данните ги имаш, мечтата ми за положителния герой — също, имаш още средата, в която живее. Дай просто един втори разказ, който да е продължение, след години, на първия.
Стори ми се, че бухалските очи по-бавно и някак неуверено преминаха от жълто-зеления цвят на приемането към червения на работните блокове. И печатащият автомат не започна, както преди, веднага да ниже думите. Доста време мина, докато падне първият лист в кошчето. После като че ли потръгна в нормалното темпо и след около половин час, през който аз нервно се разхождах из стаята си, чух най-после заключителния звън. Обърнах се — бухалските очи отново бяха изгрели в жълто-зелено, сториха ми се едва ли не въодушевени, сякаш току-що бе завършил шедьовъра си. Но аз изобщо приписвам прекалено много човешки качества на тая машина — инстинктивно, за да ми е по-леко да си разговарям с нея, та рекох насилено равнодушно… Да видим какво е излязло!
Озадачено събрах страниците — пак бяха малко — седем ли бяха, осем ли, изглежда, щом опреше до съвременната тема, бъбривостта му секваше. Поседнах да ги изчета — любопитен като всеки читател, който иска да види едно продължение, — но още някъде към средата скочих.
— Хей, какви са тия идиотщини, дето ги съчиняваш! Прегря ли, какво става с теб? Мислиш ли, че ще се намери редактор, който да ти пусне такъв разказ? Ти нямаш ли чувство за самосъхранение, бе? Какво ми се пулиш? Ти ако нямаш, аз имам. И деца имам! На, виж, виж какво ще направя с тоя твой разказ! Хубаво гледай и да не си посмял втори път да ми напишеш нещо такова, глупак с глупак!
И накъсах разказа на ситни парченца пред очите на бухала. А те дори не трепнаха; продължиха да ме гледат все така възторжено самодоволни от несъществуващото вече постижение.
Пак ме жегна неубиваемото мое съчувствие:
— Лесно ти е на теб, съчиняваш си каквото ти скимне, па и оправдание си имаш — машина си, но мене питаш ли ме? Сигурно и не знаеш какви съвсем други очи ще се втренчат в мен, ако река да им покажа това, дето го скъсах! Хайде, стига ти толкова за днес! Почивай и както се казва на човешки език, опичай си акъла! Пък аз ще отскоча до кафенето да чуя как се оправят колегите с техните нови компютри. И повече такива работи да ги нямаме, разбрано, нали!
Той нито веднъж не се обади, с нищо не се защити. Не бяха ли му дали конструкторите такова право или дотолкова е обзет от самочувствието си, че се ръководеше от прастарото правило на мъдреците да не спорят с глупака?
Отново се ядосах и доста грубо го изключих. Очите бавно избеляха като на умиращ човек. Право да си кажа, уплаших се и побягнах към кафенето с нелепото разбира се, чувство, че бях извършил едва ли не убийство.
Част втора
В лошо настроение съм. Вчера не останахме само по на едно кафе. Някой предложи да пием за новите компютри — изглежда, бе доволен от своя. Пихме най-напред общо, после пихме за всеки поотделно, а когато вдигнахме чашите за моя компютър, аз почти бях забравил, че той твърде много ме разтревожи с последното си съчинение. Накрая някой въодушевено поръча още по един кръг за компютрите от следващото поколение. Така е устроен човекът: все не е напълно доволен, все търси упование в бъдещето.