— Какво е станало бе, хора? — подвикнах пресилено бодро с надеждата, че случилото се няма да е толкова страшно.
Отвърнаха ми с мълчание, но с истинско, не като онова сега в Долината на мълчанието. Пристъпих, турих длан на челото на приятеля си, а той внезапно хвана ръката ми, затисна с нея очите си и изхлипа:
— Братко!
— Виж какво доживяхме! — рече Ивон и с някакво ожесточение дръпна одеялото от него.
Сега ми е трудно да кажа какво точно изпитах при открилата се гледка. Вероятно не е било само едно чувство. Сигурно най-напред съм изпитал едно, после друго, после трето, после всичко се е омесило. Едни бухнали женски бедра, розово-бели, едни изящни крачета, едни заоблени коленца… Ето какво смогнах да зърна в мига, преди Иван панически да върне одеялото върху себе си.
Засмях се, взел това за някой новогодишен фокус, донесен от Земята.
— Покажи де, покажи го пак!
Иван обаче отново изхлипа своето драматично «братко», а и видът на жена му говореше, че не си правят шега с мен.
— Но какво е станало, кажете най-сетне! — рекох аз, отново смутен.
А тя викна почти истерично:
— Нека той да ти разправя, глупакът му с глупак!
— Ивон… — обърнах се аз към него.
— Аха — злобно възтържествува французойката. — Така-така! Сега вече не е никакъв Иван, сега си е Ивон, спокойно можеш да му викаш Ивон.
— Прощавайте, ама е тия ваши имена… — измърморих. — Какво се е случило?
— Нали заради тебе, мила! — простена с тъничък гласец приятелят ми, но тя пак закрещя:
— Все аз съм виновната! Все заради мене…
— Я ни остави сами — кипнах аз накрая. — Иди при жена ми, да не скучае! Вземи мойта шейна, готова е.
— Аха, ще ти се! — нахвърли се тя пак върху мен и аз вече съвсем се обърках.
Седнах на един по-отдалечен стол, скръстих ръце и обидено им заявих:
— Ще почакам точно две минути. Ако дотогава не разбера за какво сте ме повикали, отивам си! И то завинаги.
Ивон се стресна и подканващо блъсна рамото на мъжа си.
— Чакай! Сега пък иска да се самоубива, глупакът. Трябва да го пазим. Като нищо ще изскочи навън без скафандър.
Демонстративно погледнах хронометъра си, размърдах се на стола.
— То какво ли ще помогнеш и ти — подхвана приятелят ми със своя странно изтънял гласец. — Тя вече звъни навсякъде. Всичко празнува. А с роботите да се разправяш знаеш какво е. По-големи бюрократи човечеството не е виждало…
— Все още нищо не разбирам — заплаших го аз, почуквайки с пръст стъклото на хронометъра.
— Нали ти разправям вече, де! Поне ти не ме тормози — рече той. — Видя на какъв хал съм. Никаква друга възможност нямаше за връщане. Чаках резултатите до последния момент, пък местата в космолетите били ангажирани още преди аз да тръгна за Земята. Повечето бяха вече и отлетели. А в пътническото бюро ми викат: единственият изход бил в телетранспортацията. Не само за мен, за цялото човечество. Напразно сме и се плашели. Не ми обобщавайте, скарах се аз, сега не ме интересува човечеството. Вие ми кажете как аз да се добера за Нова година на Титан! Не съм никакъв разглезен турист, там работя, жената ме чака, работата ме чака. А те пак: телетранспортацията! По-скъпичко било, учрежденията с тяхната бюрокрация все още не изплащали при командировки разликата в цената, багажа по-късно съм щял да получа, с товарния космолет, но пък за час и половина съм на Титан. Иначе — две седмици! И аз склоних, какво да правя? Нали Ивон, каквато е ревнива, ще ми издере очите, ако и за Нова година не се върна.
— Да де, да де! Все ние сме причината — вметна войнствено французойката. — За всичките ви глупости все ние сме причината!
Не й обърнах внимание. Такива са нашите жени на Титан, експлозивнички. Все с един мъж, все в херметични помещения или в скафандри, изнервят се. Добре че тъй също не се подведе от репликата й, а веднага продължи:
— Да не мислите, че и с телетранспортацията беше лесно! Тоя народ е пощурял да пътува. Едва се вредих два часа преди Новата година. На групи, на групи ни изстрелваха.
Той въздъхна треперливо и млъкна.
— И как мина? Разправяй де! — подканих го.
Аз самият още не бях ходил дори на станцията за телетранспортация, която неотдавна направиха и при нас, на Титан. Не знам дали бих се решил някога да я използувам. Ние, геолозите, по професия сме си малко консервативни. Може телетранспортацията наистина да е бъдещето на човечеството, може да е гениално и революционно и каквото си ще там още откритие или изобретение, но има нещо недостойно за човека в нея. Поне в моите очи. Да те вкарат гол в някаква кабина-реактор, да те разложат там на кванти и на тути-кванти и така да те изстрелят в Космоса! А после на някоя там планета да ти събират отново квантите. Вярно, движиш се с възможно най-високата скорост, със скоростта на светлината, но пак не бих се оставил да ме разлагат на кванти. Противоестествено е.