— Какво стана? Къде отиде бе? Къде е?
Отговори му гръмката въздишка на шарената бездна под краката ни. От дъното й хиляди очила и лещи по същия начин претърсваха небето.
После настъпи всеобща паника. Планинската спасителна служба се опита да въведе ред, да организира команди. До вечерта разровихме заедно с публиката снега и гората на километри около новата шанца, но от Мони Тапов нямаше никаква следа. А когато ни донесоха филма за седмичния кинопреглед, проумяхме, че и търсенето изглежда безсмислено. И на лентата се виждаше същото: Симеон Тапов се издигаше в привичния си стил, а после внезапно и необяснимо изчезваше — без загуба на равновесие, без падане, без дори да промени позата си.
Понеже телевизията бе предавала откриването на шанцата директно, страната изпадна в ужас пред загадъчното изчезване на прославения скиор. В ужас се готвеше да изпадне и целият свят, защото Симеон Тапов все още беше и олимпийски рекордьор. Не помагаха никакви изследвания, никакви науки. Който не искаше да се отдаде на мистиката, трябваше да повярва на версията, че някоя летяща чиния е отвлякла шампиона ни. Защото смешно бе да се повярва пак на църквата, която изрови старовремската утеха, че бог отрано прибирал своите любимци при себе си. За нас поне е трудно да приемем, че тъкмо Тапата му е бил любимец, още по-трудно ни е да си представим и дядо господ като запалянко по зимните спортове. Във всички случаи обаче не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме. И светът потъна в едно тежко и мъчително очакване.
Намерихме го чак след седмица — една червена купчинка насред все така девствената белота под новата шанца, по която никой след него не бе посмял да се спусне. Захвърлил ските, свалил шлема си, той седеше превит, сякаш току-що сполетян от перфорация на язва. И очите, и езикът му, и мозъкът му бяха трудно подвижни, както при тежко алкохолно отравяне. Не беше в състояние да ни разкаже нито къде е бил, нито какво му се е случило. Или може би тогава още не искаше.
По-скоро инстинктивно аз долових това и решително се възпротивих да го вземат веднага в клиниката за изследване. Настаних го в спортния диспансер, в отделна стая, единствен аз се грижех за него. А Симеон Тапов ми имаше доверие, защото още от юноша бе почнал да идва при мен с контузиите си.
Преглеждах го, разбира се — с всичките апарати на диспансера ни. Нямаше увреждания — ни външни, ни вътрешни и би се намирал все в тази великолепна спортна форма, ако не беше прекалено силният му душевен смут. Тогава аз осъзнах, че не с разпити, с лекарства и хипнози ще стигна до истината, а по оня древен път към нея, наречен вино. Но понеже за притъпените сетива на съвременния свят виното е вече ненадеждно слаб носител на истината, трябваше да прибегна към водката и уискито. Така аз все пак се добрах до онова, което Мони Тапов с клетви и самозапсувания ми изложи като действителна история на случилото му се.
Моля да не бъда осъждан за привидно лекомисления тон, с който предавам събитието. Аз съм лекар-травматолог, специализирал съм още спортна психология и професионално нямам право да се обвързвам с подобна твърде невероятна версия. Да, за мен разказът на нашия шампион си остава версия, както приказките за летящата чиния или за бога — спортен запалянковец.
Какво според него било станало:
Както си летял, изцяло съсредоточен в мисълта какво още може да се извади от този скок — имал вече чоглавото чувство, че не е сполучлив, — Тапов изведнъж усетил в тялото си необикновена лекота. Странна и плашеща. Сякаш тялото му престанало да съществува и само духът му се реел под небето. Не усещал вече и съпротивата на въздуха. Свикнал да владее всеки свой мускул по време на скоковете, отначало той не направил никакво движение, изчаквайки да разбере какво е станало, но щом погледнал надолу, окончателно се вцепенил.
— Ти знаеш, че не съм от пъзльовците, докторе — рече Тапата. — Не съм от тях, ама можеш ли да си представиш? Няма! Ни писта, ни шанца, ни хора! И сняг даже няма. И гора няма, и планина няма, нищичко! Представяш ли си?…
Трудно е човек реално да си го представи, преди да е ослепявал или нещо временно да е затормозявало зрителния му нерв.
— Като в мъгла. Обаче хем бяла, хем пък непрозирна, а всъщност и нея никаква я няма ни в очите ми, ни в устата. Но иначе съвсем определено усещам, че се нося нанякъде, ама нагоре ли, надолу ли… Изобщо пълно противоречие на законите, щото иначе пък — пълна безтегловност! Сънуваш, Мони, рекох си, това го сънуваш, то не може да бъде. Разправял съм ти, докторе, често ми се случват такива сънища. Летя, летя и все нагоре, и все нагоре, а под мене нищо не се вижда, и се събуждам, гаче ли не съм летял, а съм плувал с пижамата си.