Тъкмо то дълго време пречеше на най-младата сред жените, момиче още, да помоли:
— Извинете, дали не мога сега аз да вляза. Искам само нещо да попитам…
Общото напрежение мигом се превърна в обща ненавист. Всички бяха дошли да питат за нещо.
— Аз… аз после пак ще си чакам реда. Само да попитам… — струваше й доста усилие да признае нещо, в което може би сама истински не вярваше. — Загубила съм си, изглежда, бучката. Помня, че я взех, а сега я няма, пък…
— Не може — рече една от жените, селянка, сведуща в тайните на ясновидството. — Без бучка, на която да си спала, и без кърпичка не може.
— Кърпичка нося — рече момичето. — Ама бучката… Пък идвам чак от София…
Ненавистта бе се разполовила и преобразувала в досада, готова милозливо да отстъпи у онази половина от жените, които бяха дошли преди момичето, и в радостно великодушие у ония жени, които бяха след нея — чакането им навярно щеше да се съкрати.
— Нека да пита, що да чака напразно — обади се глас от обнадеждената половина.
Гледачката, дебела, около шестдесетгодишна, седеше на канапето, разплута и отегчена от собственото си ясновидство. В стаята беше задушно и мрачно от дебелите завеси на прозореца. Миришеше на хлебарки. Очите на гадателката не се виждаха, потънали в бухналата пита на едрото й лице. Говореше се, че е сляпа, че е полусляпа, че вижда, но се преструвала на сляпа. От това обаче навалицата в чакалнята й не намаляваше.
— Седни — рече дрезгаво гледачката. Гласът й също бе вече изморен от предсказването на бъдещето.
Момичето не седна.
— Госпожа, аз само да ви питам. Загубила съм си някъде бучката, та ако може…
Слепите очи на гледачката дълго гледаха момичето, преди тя да отсече: «Не може!»
— Кърпичка нося — момичето бе готово да заплаче. — И съня си помня!
— Не може, ти казах — грубо отвърна гледачката и направи неуспешен опит да се размърда. — Бучката е най-важната, на нея е записано всичко. Пак ще дойдеш.
Момичето долови, че ще си остане непреклонна и намери кураж да изрази съмнението си:
— Добре, госпожа, ама… ами нали втория път сигурно няма да сънувам същото. Как тогава…
Гледачката не търпеше разговори, които засягаха професията й.
— Аз не гледам по сънища, глупачке! Хайде, махай се! До гуша ми е дошло от такива! Хората идват при мене с болките си, с мъките си, от цяла България, на коя болен в къщи, на коя мъж избягал, а ти ми се влачиш тука с глупостите си. Ще се омъжа ли, няма ли да се омъжа, и за кого… Няма да останеш стара мома, бъди спокойна! Махай се и можеш изобщо да не идваш!…
Момичето не знаеше, че с подобни изгонвания гледачката допълнително подхранваше славата си и изхвръкна в чакалнята, вече истински разплакано. Жените се скупчиха около него: Какво е станало, защо така…?
— Из… изгони ме. За… за… глупости съм била дошла. Пък аз…
Милозлива ръка погали косите му. Друга жена обаче се обади някъде отдалеч:
— Ами сигурно за глупости си дошла, както те гледам…
И вече цялата чакалня се преизпълни от безгранична вяра в ясновидката: щом и без бучка можеше да познае за какво са дошли…
По-късно, вече след като момичето бе си отишло, мъжът, който дойде след него и комуто жените за предупреждение веднага разказаха случилото се, безуспешно им разви една своя теория.
Беше добре облечен мъж, добре охранен, а и добре разсъждаваше; навярно беше интелектуалец или закупчик, защото явно не идеше от провинцията. Той каза на жените:
— Това с бучката захар е бошлаф работа. То си е народна традиция. Някога врачката не е искала пари за врачуването си, отгде ще ги вземе селянинът тия пари? А захарта е била скъпо нещо, тогава с рачел са си подслаждали. И така, вместо хонорар — тая дума употреби той — «хонорар», затова жените си помислиха, че ще да е интелектуалец, но все пак произлязъл от народа интелектуалец. — Уж за магията, дай една бучка захар и една кърпичка. От тая — бучка захар, от оная — бучка захар и напълни торбата за великденския козунак. А сега и бучката ти взима, и хонорара ти взима…