Скептичната половина обаче възрази:
— Ако се съди по общия обем на енергийните излъчвания и по броя на изкуствените спътници около планетата, цивилизацията би трябвало да е много по-развита, а битът им изглежда изостанал. Виж колко са олющени сградите, улицата е доста мръсна, бедно изглежда всичко.
Сик не се предаде:
— Сигурно е така: тези същества предпочитат един скромен и непретенциозен бит, за да могат да освободят духа си за възвишените му задачи.
— Не бързай със заключенията! — изръмжа му Сек. — Нека по-напред да ги видим.
Но съществата никакви не се виждаха. И улицата, и нейните напречни бяха пусти. А първото живо и — за разлика от растенията — подвижно нещо, което срещнаха, ги хвърли в недоумение.
Беше много мъничко четириного същество, с дълъг и гъвкав израстък в края на тялото си. Сик и Сек се спряха в очакване. То ги гледаше с фосфоресциращи жълти очи и плахо пристъпваше към краката им, като произнасяше някакви нежни, еднотипни звуци, които се чуваха като: мяяяу… ммяяя, мммяяя… Приближи се съвсем до ботушите на Сек и той леко, но енергично се дръпна.
— Защо бягаш? Не виждаш ли, че търси миролюбив контакт с нас. Навярно ни поздравлява. Сигурно е висше същество.
— Не може да има висше същество на четири крака — каза Сек.
— То си е само една наша теория на еволюцията, която още не се е потвърдила в галактически мащаб. Колко е очарователно и грациозно! Ще ми се да го докосна!
— Да не си посмял!
— Мяяяууу — каза съществото и ги гледаше с молба да бъде докоснато.
Сик се наведе, въпреки забраната на отрицателната си половина. Дланта му предпазливо легна върху гърба на съществото. Беше обвит в нещо меко, но под тази мекота гръбнакът изведнъж се изви нагоре и се вкорави, сякаш искаше да усили допира си до скафандровата ръкавица. Вътре в него тихичко заруча: рррръъъ, ррръъъ…
Сек рязко дръпна ръката на доверчивата си половина:
— Да изчезваме! — и понеже бе усилил собствения си антигравитатор, повлече и монадната си половина нагоре със себе си.
Сик още се противеше, та Сек го скастри:
— Глупак, не чу ли какво стана в него?
— Е, да, в отговор на моето докосване. Сигурно изразяваше одобрение. Или опитваше друга форма на съобщение.
— А не ти ли заприлича случайно на звука на механизъм? Щом го докосна, и той се задвижи.
— Вярно — призна Сик. — Сякаш се задействува някаква апаратура в него. Но то…
— Не знаем какво е, нали? Може да е някакъв биоробот, когото са пратили да ни изследва. Не видя ли как оглеждаше ботушите ни, точно там, дето са антигравитационните устройства. А ако носи в себе си взривно устройство с часовников механизъм? Много подозрителен беше този звук.
— На теб всичко ти е подозрително, Сек — рече горчиво Сик, но се остави да го отведат.
А съществото, седнало на мекия си заден израстък, ги изпроводи с едно почти отчаяно: мммяяяууу. Изглежда, бе много самотно в тази нощ, сред заспалото селище. Или пък се преструваше, за да измами чуждата цивилизация. Но не успя да я измами.
Двамата й представители се издигнаха още по-високо и обръщайки се да изберат посоката, в която да се отправят, съзряха един слабоосветен прозорец, единствения все още жив прозорец на цялата улица.
Намираше се на последния етаж на сградата, нямаше завеса и за двамата разузнавачи бе задължително да надникнат в него, да се запознаят и с вътрешността на сградите на неизвестната им цивилизация. Като регулираха съответно антигравитаторите си, двамата увиснаха пред прозореца. Учудващо слаба лампа осветяваше помещението из единия му край. Върху дълга и широка подставка се движеше и блестеше с бялата си кожа едно още по-странно същество. Беше голямо, на дължина почти колкото двамата разузнавачи, но очевидно голо, то извършваше озадачаващо многопосочни движения с множеството си крайници.
— Според теб колко крака има сега пък това? — подигра Сик своята монадна половина. — Нали определяш мислещите същества по броя на краката?
— Сик — рече вечно скептичният Сек, след като погледаха известно време. — Допускаш ли, че е възможно мислещо същество да извършва такива движения? Откриваш ли цел в тях, смисъл? Та те очевидно му струват усилия, а то нито помръдва с тях от мястото си, нито постига изобщо нещо. Ти се смееш, но виждаш ли разум и в разположението на краката? Изглежда, са две двойки, но всяка двойка се движи в немислимо противоположни посоки.
Сик възтържествува:
— Веднъж да те видя и теб озадачен! А не ти ли се струва, че са две същества?