За три десетилетия никой не бе успял да проследи докрай нито къде отиват, нито откъде идват. Не знаехме къде живеят, не знаехме с какво се хранят, не знаехме дори истинския им вид, защото много често, след като същият облак кацнеше, от него се пръкваше съвсем друго същество. То приличаше повече на грамадна, изправена на опашката си месеста риба.
На друг кадър, вече от филм на втората експедиция, една такава риба неочаквано извади от себе си нещо като ръка, пое подадения й от нашия човек предмет — не помня какво беше, — огледа го и му го върна. В следващата секунда тя избухна в своята си безшумна оранжева експлозия и изчезна, сякаш обидена или изплашена от нещото, което са й дали да види.
Това, струва ми се, е единственият пряк контакт с тия загадъчни същества за цялото време на изучаването им. Нито преди, нито в следващите години някой скулан бе се оставил да се приближи човек само на крачка от него. Обикновено те внимателно наблюдаваха какво правят хората, изтърпяваха от определено разстояние — било от въздуха, било на земята — всички опити за установяване на контакт, след което изчезваха без никакъв ответен жест. За да се появят — същите или други, това никога не можеше категорично да се каже — отново в определения от човека час за следващия опит с тях. Обезкуражени, хората постепенно бяха разделили тия си опити и се занимаваха усърдно с планетата. Изучаваха примитивния й растителен и животински свят, експериментираха, изготвяха проектите за бъдещото заселване. Но при всяка тяхна дейност, и най-дребната, неотлъчно присъствуваше от разстояние някой скулан-наблюдател.
— Стои край теб или виси над главата ти — бе ми казал един от втората експедиция, който работеше при нас в междинната база. — Къса ти нервите с това мълчание. Понякога ми е идвало да го пухна с нещо или да хвърля камък от него. Какво ли не сме опитвали, дори песни съм му пял… Е, понякога току ти закима с глава, като че ли ти вика: «Карай, както виждаш, с нищо не ти преча. Само да погледам какво правиш!» Представяш ли си, братко — едва не изплака той. — През цялото време живееш с усещането, че не ти него, че той тебе изучава. И кой го знае какви изводи си прави…
Но и този отчаян след тригодишния си престой на Скула изследовател беше категоричен, че не е възможно да притежаваш такива фантастични способности — да се превъплъщаваш в различни тела, да се разтваряш като че ли в пространството, да нямаш проблеми нито с гравитацията, нито с вакуума, без в такава материя да не е заложен някакъв свръхразум. Да, превръщайки се в тия оранжеви облачета, които после избледняваха в йоносферата, скуланите явно изчезваха направо в космическото пространство. Иначе не можеше да се обясни, че дори и след като цялата планета, фигуративно казано, бе преобърната наопаки от изследователи и машини, никъде не бе открито тяхното местожителство. Те, изглежда, само се хранеха по някакъв начин с вещества от почвата, защото на местостоянето на отделните скулани понякога бяха откривани недълбоки ямки, от които липсваше пръстта. Но и това бе само предположение, защото да черпиш енергията си за тия светкавични полети и превращения от няколко шепи пръст също бе малко вероятно.
Преди да замине за Скула, Виктор застъпваше следната хипотеза за тях: скуланите изобщо не обитават планетата — не бяха регистрирани никакви техни взаимоотношения с флората и фауната й. Те са някаква форма на галактически разум, галактическа цивилизация, ако може такава форма на живот да се нарече изобщо цивилизация. Идват на Скула заради нас, от любопитство, понеже са ни разпознали като друга форма на разума, и не установяват с нас контакт не защото не го желаят, а защото ние не притежаваме сетива за него. Следователно, каквото и да правим на Скула, не ще им навредим и спокойно бихме могли да започнем със заселването й.
Налагайки своята платформа пред планетарния съвет, Виктор отлетя с много по-големи пълномощия. Той трябваше да потрети с най-новите средства всички опити за контакт, но паралелно с тях да превърне базата в бъдещ град, да изготви и техническата документация за променяне на атмосферата. Съответно на това щеше да пребивава там и значително по-дълго от предишните експедиции. Като се включи пътят до Скула, не бих могъл да го видя отново по-рано от десет години след раздялата ни, а ето че бе се върнал в началото на шестата. И то не с цялата експедиция, а придружен от трима души, с малкия авариен космолет. Ето защо бях повече изплашен, отколкото зарадван, когато тичах към карантинния сектор на базата, където четиримата трябваше да прекарат определеното им време.