Изправих се запъхтян пред стъклената стена и натиснах копчето за телефонната връзка, защото помещението отвъд нея беше празно. Появи се в белия си карантинен костюм един смътно познат ми човек.
— Здравей — казах му. — Ти си от Скула, нали? Запомнил съм лицето ти, но доста години минаха…
— Здравей — отвърна ми той. — И аз помня само лицето ти. Не си се много променил.
— И ти не си — рекох, след като си казахме имената. — Защо се върнахте?
— Докарахме Виктор.
— В какъв смисъл, нещо по работа ли?
— Не си ли научил? Виктор уби скулан.
Истински скулан да бе ме хванал сега за гушата, нямаше така да си загубя дъха. Едва изрекох:
— Невъзможно!
Той се усмихна — вече примирено.
— Човекът открай време все е правил невъзможното.
— Извикай го, моля те.
— Едва ли ще дойде. Отказва всякакви разговори. Лекарите вече са гласували да го лекуват принудително, защото и на тях се съпротивлява.
— За мен ще дойде.
— Дано! — рече той, тръгвайки към вратата.
Трябваше доста да почакам, но Виктор все пак дойде. Нима бе се наложило да го увещават да се срещне с мен? Извиках:
— Вики?
Той стоеше в рамката на вратата — същинско бяло привидение. В детството си бях чел някаква древна приказка за един стар, уморен призрак, който се явяваше на някакви деца и ги молеше да не си играят с него, да не го безпокоят. И очите му сякаш бяха избелели.
— Вики! — извиках аз повторно, не толкова за да го разбудя от болезнения му унес, колкото сам да се уверя, че това наистина е нашият Виктор-победителят.
Тогава винаги сдържаният в емоциите си мой приятел залитна напред, гърлото му изплака нещо неразбираемо, той разпери ръце и се залепи на стъклото пред мен. Сплеска и лицето си на стъклото, така че то съвсем се деформира, стана страшно в отчаяния му опит да ме прегърне.
Също ми се плачеше, но се насилих да говоря в неговия стил.
— Спокойно, момче! Нека не се разкисваме излишно.
А ми се щеше да извърна глава, за да не гледам тая страшна маска, в която бе се превърнало смазаното му на стъклото лице.
Гордият предводител на третата скуланска експедиция захълца като дете. Продължих да се насилвам:
— Е, е, е! Ако плачеш от радост, глупаво е, ако плачеш от мъка — още по-глупаво! Хайде, избърши си сълзите, изсекни се, подсмръкни и ми кажи две човешки думи…
Опитах се и да го улесня:
— Голяма работа! Убил си скулан. Отдавна трябваше да го направим, та да престанем да им се плашим. И аз на твое място щях да го направя. Даже по-рано.
— Не, ти нямаше… ако беше с мен, нямаше и аз… Нямаше да ми позволиш… — Бяха първите свързани думи, които чух от устата му.
Веднага използувах уловката:
— Не бъди сигурен. Разкажи как стана, ама спокойно, и аз ще ти кажа щях ли да го направя, или не.
Той се дръпна от преградното стъкло и лицето му отново заприлича на човешко, макар и не на предишния мой приятел, а на един Виктор, претърпял поне двайсетгодишни поражения. Остави дланите си на стъклото вече не за прегръдка, а за опора.
— Ако можех наистина да разкажа някому как точно го направих, сигурно би ми олекнало. Не вярвам на тия психиатри, които се мъчат да ми го обясняват, по-добре познавам себе си. А най-добрият изход щеше да бъде, ако моите идиоти от експедицията не бяха ми попречили да се самоубия.
Посрещнах думите му с пресилен смях, все в стремежа си да му повлияя:
— Като излезеш оттука и ако ме убедиш, че е необходимо, аз няма да ти преча, дори ще ти помогна.
Той реагира сериозно на мрачната ми шега.
— Сега е късно, сега бих го направил само заради собственото си изкупление. Трябваше там, веднага, пред очите им.
— Нищо — рекох. — Там ще отидем, скуланите сигурно са те запомнили.
— Няма ги вече. Изчезнаха.
Това бе ново за мен и аз осъзнах всичките философски, научни, морални и прочие измерения на случилото се, но продължих с плоските утешения, та да не задълбочавам трагедията му.
— Още по-добре! Сега спокойно можем да си присвоим цялата Скула.
Той чак сега погледна към мен с избелелите си очи, защото толкова лекомислен не ме познаваше: