— Не разбираш ли, че…
Прекъснах го:
— Разбирам, разбирам! Разкажи как стана.
Гърлото му пак изхълца, но той бе вече способен да разказва.
— Три години се занимавах с тях. Почти непрекъснато. Повторихме всички опити и системи на предишните експедиции. Знаеш, че само в ръководството за установяване на контакт с неизвестни форми на живот те са хиляда и осемстотин. Напразно! То е като да разговаряш с обикновен камък. А те все така долитаха и отлитаха, превръщаха се ту в едно, ту в друго, но винаги имаха очи, с които гледаха какво вършим. Накрая освободих целия екип, който се занимаваше с тях, хвърлих всички в разширението на базата и останах сам срещу скуланите. Имах предварително някои свои системи, по цели нощи съчинявах нови и опитвах, и опитвах, и опитвах… Дори в Космоса вървях подире им, с най-бързия ни космолет, но тия оранжеви облачета сякаш се разтваряха във вакуума.
Той си пое дъх, аз също.
— Докато най-после нещо като че ли се получи. Когато завършихме строежа на големия радиотелескоп и го пуснахме в действие, най-напред се опитахме да уловим следите от тяхното движение извън планетата. Нищо не уловихме, но само след няколко часа един от скуланите прелетя ниско над радиотелескопа, постоя над чашата му, огледа го и пусна нещо точно в центъра й. Можеш ли да си представиш радостта ни?
Можех, защото тая новина ме накара пак да се задъхам. Не знаех, че скуланите също са направили опит за контакт. Вероятно радиотелескопът най-после ги е убедил, че сме достойни за общуване с тях.
— Но защо не ни съобщихте? Такова събитие, пък ние…
— Искахме по-напред да разберем какво е. Съобщихме го секретно на Планетарния съвет. Бяха шепа доста безформени кристали. Веднага мобилизирах всички умове в базата и горе-долу узнахме от какво са — все познати ни вещества съдържаха. Разчетохме и структурата на кристалите, но повече нищо. Тогава решихме, че посланието, което ни пуснаха, бе разбило схемата си при удара в решетката на радиотелескопа, а ние не съумявахме да го подредим. Отново пуснахме телескопа да се върти на прием и отново прелетя скулан — същият или друг някой и пусна нова шепа кристали точно в центъра на чашата. Пак започнахме да ги сглобяваме и преподреждахме в милиони комбинации с помощта на електронните мозъци, и пак не получихме нещо смислено. Един ден обаче, както си се разхождах — сам, доста далеч от базата — и вършех нещо, което никому не доверявах, че върша, а то беше чисто и просто един отчаян опит да разговарям телепатично със скуланите, ей тъй, вървях си или заставах на едно място и им се молех: «Мили, мили мои, вие сте прелестни, вие сте умни, по-умни и по-могъщи сте от нас, защо най-после не повярвате, че ние също сме добри и не искаме нищо друго, освен едно разбирателство с вас…», ей такива неща си бъбрех наум, когато над мен се появи оранжевото облаче и точно пред краката ми тупна шепата кристали. Този път в добре съхранена купчинка. Едва не обезумях от радост. Извиках специалистите и консервирахме купчинката. За по-сигурно на другия ден повторих на същото място телепатичния сеанс и получих същата порция в краката си. Така имахме вече една доказано насочена към нас тяхна проява, а това беше ни повече, ни по-малко форма на контакт, нали?
Предадохме схемата на двете по-запазени купчинки и на Земята. Не знам колко глави и електронни мозъци са умували над тях, но не закъсняха и разчитанията. От идиотски по-идиотски! И в базата всеки ден някой ми носеше ново разчитане. Един твърдеше, че ни съобщавали: «Опознахме ви, няма да пречим на вашата дейност. Контактът е труден, но и ние го желаем.» Вятър желаели! Те дори престанаха да наблюдават какво правим. Все по-рядко се мяркаха около строежите и все по-често се застояваха около мен и над мен, когато се отдалечавах от базата. Явно бяха разбрали, че аз съм останал единственият, който търси разговора с тях.
Друг ми носеше пък точно обратно разчитане: «Престанете да правите това, което изграждате, и напуснете планетата!» Трети доказваше, че подредбата на кристалите съдържала математическата картина на устройството на телата им. Рисунките му изглеждаха доста правдоподобни, защото някои кристални решетки, съединени с другите, даваха изображение, близко до техния птицеподобен или рибоподобен вид, но все пак си бяха повече плод на нетърпеливото му въображение. Повечето от разчитанията бяха мъгляви като пророкуванията на древните оракули: «Небесното тяло е летящо тяло, когато облакът слезе, звездата ще изгори», или: «Началото е водород. Силицият е животът. Въглеродът е духът», или «Бягайте от водорода, влезте в алуминия, магнезият гори бяло»…