Техникът повтори простата манипулация, този път с «новела», и компютърът пак му демонстрира своята готовност за работа. Вече се чувствувах виновен, загдето бях разкарвал без нужда човека, но той ми се усмихна съчувствено:
— Да не мислите, че аз разбирам нещо? Не сте първият. И други ваши колеги се оплакваха от тази серия. Същото излезе. Никаква повреда, а не ще и не ще. Стачкува. Имаше един — цял месец ме измъчи. Разглобих го, всичките му схеми и системи проверявах — нищо! Взехме си го обратно, на клиента друг дадохме, а в сервиза едно от момчетата, стажантчета, си играе, натиска клавиша му, вика: «Я бе, я ми съчини нещичко, стига си стърчал, така без работа!» И какво мислите, компютърът веднага прогледна.
— Но как си го обяснявате? — попитах аз.
— Засега — никак. Още ги изучаваме и ние. Сложна машина, има си свой живот. Като събереш на едно място няколко милиона микропроцесора, става мистика, почти като в човешкия мозък, макар там клетките да са милиарди. Не е ли така и с вас? Насилвате се понякога да са спомните нещо, не и не, друг път то само изскача, без да насилвате мозъка си. — Той отново се позасмя. — Имам чувството, че тия компютри в някои случаи като че ли се обиждат. Трябва по-внимателно, деликатна машина е.
— С какво ще го обидя — измънках аз. — Още изучавам способностите му. И общо взето, съм доволен.
Един дявол знае защо излъгах! Сигурно заради компютъра, не заради техника. Имаше си хас и да се боя вече от него!
— Да опитаме — предложи техникът. — Дайте някоя тема.
— Нямам сега тема! — отвърнах му по-рязко, отколкото бе прилично, но творчеството все пак си е работа твърде интимна!
Техникът гальовно се усмихваше на втренчените в него бухалски очи.
— Хайде, миличък, съчини ни нещо хубаво, както се казва: нещо за душата! Нещо романтично, възвишено. Нещо за любовта например. То днешната любов, вярно, не е много-много романтична, всичко загрубя с тая еманципация… Не мислите ли? — обърна се той към мен, сякаш търсеше помощта ми при заданието. — Не знам как е при вас, но аз, право да си кажа, вече не знам какво да мисля за жените около себе си. И така човек започва неволно да си мечтае за нещо друго. Хайде, миличък — подкани той отново компютъра. — Съчини нещичко за зажаднялата ми душа! Нещо за някой такъв объркан като мене мъж, но му дай утеха и упование, миличък. Омръзнаха ми тия любовни истории, дето ги публикуват напоследък. То, вярно, любовта си е поначало едно трагическо чувство, но човек има нужда и от мъничко утеха, та да не се обезвери окончателно. Затова поне ти ми измисли, моля те, един щастлив край! Аз съм убеден, че в бъдещето хората ще открият начин любовта им да бъде щастлива. Да, да, твърдо съм убеден, затова нека си помечтаем мъничко, а? Хайде, мила, направи ме по-мъдър и по-добър, дай ми надежда и прозрение…
Изрече всички тия глупости, а шантавият компютър веднага го послуша и съчиняващият му автомат заграка също така гальовно и нежно. Нито конкретна тема му даде техникът, нито сюжет, нито герой някакъв, освен може би себе си и собствените си мечти за любовно щастие. Същинска мистика наистина!
Той не знаел какво да мисли за жените, аз пък съвсем вече не знаех какво да мисля за него. Хепиенд му притрябвал на глупака! И то любовен хепиенд, та от него да черпел мъдрост и надежди! А бях го помислил за интелигентен, с тая лекарска физиономия!…
Но нима, сепнах се аз, обикновеният читател все още иска такива четива, въпреки че толкова века и толкова велики писатели са се напъвали да го възпитават? А тоя компютър — какво? На мене ще ми прави сечено, ще ми отказва, а на глупака веднага се заема да услужи! Е, драги, заканих му се аз вътрешно, ако си решил да обслужваш невежеството със занаятчийски буламачи, моля! Но без мене!…
Рекох си го, а все пак бях доста силно напрегнат в очакването си да видя какво ще съчини «за душата». И от решението си да не се церемоня повече с него, а да го върна на изобретателите му с едно любезно: «Благодаря, обслужвайте се сами! Аз ще си намеря друг начин за препитание.»
Сервизният техник беше преместил съответното шибърче, така че съчинението се заизлива в два екземпляра. И беше дълго, дълго, дълго — да, не се стигаше лесно до любовния хепиенд. Казах му го, но той не разбра подигравката ми. И чувство за хумор си нямаше, горкият!
— Така е — отвърна ми той сериозно. — Трудно се стига до щастливия край. За да бъде истински щастлив, той трябва и истински да бъде изстрадан.