Выбрать главу

Можеш ли да му възразиш? Ядец! Прав е като ютия.

Зарадвах се на сравнението си. И тя откъдето мине, прави всичко под себе си гладко, гладко, без фриволни ръбове. Изобщо — сериозен уред. Сигурно и компютърът затова веднага проработи. Рекъл си е на електронния ум: с тоя шега не бива, ще мине като ютия над всичките ти опърничавости, ами дай да му съчиня там нещичко.

Погледнах с какво вдъхновено старание съчиняващият автомат изливаше в кошчето страница след страница и развеселен, излязох да донеса нещо за почерпка. Ютията обаче отказа алкохола, не бивало в работно време: «Нали знаете, нашата работа е деликатна, изисква много внимание и съсредоточеност…» И отново беше прав. Алкохолът не изглажда смачканото, той може само още повече да го доомачка.

Аз обаче си позволих чашката, въпреки че също се намирах още в работното си време. Признавам, имах нужда от самочувствие пред неговата правота — компютърът на неговите пръсти бе се подчинил, не на моите.

— Простете, но аз нямам търпение — извини ми се той с много интелигентна усмивка и докато аз стоически отпивах по глътка от чашата си, засортира още недовършения ръкопис, зачете се във втория екземпляр.

Поръчал си го е, нека си го и чете! Аз пък няма да го чета сега!…

Но все пак го зачетох — по лицето му, което твърде простодушно реагираше на различните пасажи: ту плахо се усмихваше, ту шокирано се взираше за втори и трети път в току-що прочетеното, ту се мръщеше в боязливо несъгласие. От това моето положение стана още по-тежко, защото любопитството ми нарастваше, а трябваше да се правя на равнодушен. Хай, дявол да го вземе, какво толкова беше му насъчинил тоя проклет компютър?

Междувременно той изплю последните страници, аз услужливо ги разделих и подадох остатъка на потребителя им. А компютърът, вместо да се превключи отново на прием, както му е наредено от програмата и както пишеше в инструкцията, направо се самоизключи. Какво искаше да каже — че няма повече да работи ли, че си е казал последната дума? Не посмях обаче да обърна веднага вниманието на техника върху това ново своеволие, за да не му преча.

Когато свърши, той въздъхна унесено, набърчи чело, усмихна се, пак въздъхна. Не издържах:

— Не е ли с щастлив край?

— Щастлив е — отвърна ми той, но май че не беше много уверен.

— Изглежда, не ви се хареса?

Той измънка:

— Забавен е — после веднага изглади ръбовете в себе си и около себе си. — Много е поучителен. Да, да, има какво да се научи от него. Благодаря ви. Нали ще ми дадете един автограф върху втория екземпляр?

Едва не се задавих, отпивайки поредната глътка от питието си.

— Че това не е мое, вие сам си го поръчахте! Ако искате да знаете, аз ужасно мразя щастливите краища, а пък поучителната белетристика двойно повече.

Той търпеливо ми се усмихна с ютиена топлина, сякаш ми прощаваше: «Да, знаем, творците са капризни и често им се ще да се отрекат от себе си.» После рече гальовно вразумително, както бе говорил на компютъра:

— Ваш си е, разбира се. Ако аз бях съчинил нещо на тази тема, щеше да бъде съвсем друго. Нима не сте чели цялата инструкция? Там изрично пише, че този клас компютри имат способността да се самопрограмирват, като копират стила на мислене и изразяване на собственика им. Затова и поръчението се дава в свободен разговор с него. Достатъчно е няколко неща да му поръчате едно след друго и той вече ще е усвоил стила ви, ще съчинява само от ваше име. Така че, моля ви, не ми отказвайте автографа!

Ха сега де! Изглежда, подсъзнателно съм се надявал, че ще мога да се отрека от написаното с компютъра, нему да прехвърля цялата отговорност! Чел бях, разбира се, инструкцията, но не бях й повярвал, сметнах го за реклама. Пийнах нова глътка за кураж и пресилено се засмях.

— Добре, но няма да ми се сърдите, нали? — И написах на първата страница на ръкописа:

«За спомен от един автор, който отказва да поеме отговорността за каквито и да било свои изказвания по адрес на любовта и щастието.»

Ютията пак не разбра шегата ми, каза сдържано: «Благодаря.» Настъпи неловкост и аз побързах да му посоча самоизключилия се компютър. Той предложи:

— Опитайте сега вие.

Протегнах ръка, без да ставам, и докоснах копчето за «новела». Бухала мигом «отвори» очи, истински и радостно ме развълнува — не ми се сърдеше вече!