Ето че изведнъж ги и видя. Те се движеха и се смееха насреща му с лицето на Лиза от осемдесетия етаж, сякаш пътуваше с нея в асансьора. Той осъзна, че именно с тях тя бе го привличала толкова към себе си и си помисли, че има все пак нещо нечестно, а от социално-психологическа гледна точка и нещо положително вредно, да ти се предоставя по този начин възможността да си поръчваш неща, към които иначе се боиш да посегнеш. Но под плахия му опит да прокоментира научно стореното вече напираше едно съвършено друго вълнение — в края на краищата никога не бе целувал трапчинки.
Не помнеше някога да бе се вълнувал толкова при първа среща с жена, дори с Миранда, която вярна на нрава си, бе го държала в напрежение до последния миг, до мига, когато той вече бе се примирил, че тя не ще отстъпи, и сама се хвърли на врата му. Поиска да си подиграе над себе си между двете чаши тонизиращо питие, които изпи, защото бе позагубил увереност в мъжките си сили. Не успя. И положението, което сам си създаде, бе прекалено пикантно, и любопитството му как ще изглежда поръчаната Миранда нарастваше. Захвърли албума окончателно — в контейнера го прибра, защото някои други лица и тела като че ли започнаха да го блазнят повече, а това едва ли щеше да му осигури пожеланото двучасово щастие. Вероятно все пак щяха да му изпратят северната царица, чийто код най-напред издиктува. Компютърът едва ли щеше да се подведе от бъркотията, която нарочно се опита да създаде, пък и достатъчно ясно му казаха, че не поемат гаранции за допълнителните желания. И така щеше наистина да е по-добре — с тая, недостъпната. Защото нямаше никакво намерение да полага специални усилия, за да разтваря душата й само за себе си, както пишеше в характеристиката й. Щеше да си поприказва кротко с нея, да разбере какъв им е подходът, да узнае какво представлява такава една жена, пък ако и на живо толкова му се хареса… Колкото и недостъпна да е, нали затова ще дойде, затова си е платил в края на краищата, а не за експериментални разговори!
Знаеше обаче, че и заканата му към непознатата е несериозна, че този път тя прикриваше обземащото го малодушие. Затова и гонгът на входната врата отекна в главата му с някакъв мистично съдбовен гръм.
— Аз съм, Миранда — обади се след него и гласът от домофона.
Само тя му липсваше сега! Какво бе я прихванало да се връща?
— Момент, един момент, моля! — развика се той панически, докато пъхаше контейнера с албума в пощенската кутия и натискаше копчето, за да го върне обратно.
Едва след като контейнерът изчезна, той изтича да отвори, окончателно разкаян, че бе се захванал с тази недостойна за възрастта и положението му игра. Ето, дори в гласа на своята Миранда бе успял да се припознае — та това беше съвършено друг глас!
На прага стоеше висока, зашеметяващо красива жена с дълги черни коси и той така се втрещи, че не се сети да се отмести, за да й стори път. Големи, продълговати, бляскаво черни очи примигваха смутено насреща му. Не се подвеждай, рече си той за кураж, не се подвеждай! И все пак се отмести, забравил решението си отпреди минутка да я отпрати още от вратата.
— Заповядайте.
Тя пристъпи като принцеса в собствения си дворец — ако можеше, разбира се, човек да влиза у дома си с толкова горда и грациозна походка. Изобщо внушението за недостъпност и гордост бе най-силното, което се излъчваше от осанката й: може би от високия й ръст — беше висока почти колкото него, може би от дългата шия, от изправената глава и фресковото изящество на тясното й, силно мургаво лице. А нали мургавината обикновено внушава топлина и живост? Беше лицето на египетската принцеса, на някоя принцеса от Амарна, и само гордостта й приличаше малко на едрогърдата северна царица. Объркали ли бяха нещо, нали уж с компютри работят, как ще му пращат съвсем друг тип жена? Но тъкмо и повод да я отпрати, а после ще направи и оплакване — цял скандал ще им вдигне! Хем по този начин ще им разкрие и картите!
Тя бе се спряла в очакване насред салона и той отново си каза за кураж: «Не се втелявай, глупак! Това е само…» Но сега изведнъж откри познатата от албума висока извивка на челото, дългите, малко прави вежди, които придаваха допълнителна строгост на лицето. След още някой и друг поглед сигурно вече цялата щеше да му се струва достатъчно позната, за да я съблече спокойно на дивана. И все пак не биваше да го прави, в никакъв случай! Нека тая горда глупачка разбере с кого си има работа! Горда глупачка? Той е глупак, който се опитва да бъде горд, забравяйки кого има пред себе си. Но как може изобщо да се пишат такива характеристики за тия безмозъчни създания, с какъв акъл и с какво право ги пишат? Теофрасти разни, лабрюери, характери си съчиняват! Та това е направо кощунство, подигравка с човека!…