Той усети как анемичните му мускули на интелектуалец се наляха със сила. Едва не подскокна.
— Чакайте да намеря любимата си чаша, пък после…
Не знаеше какво ще бъде после, но в него се обади нещо като радост, та сигурно щеше да стане още по-забавно. Да, заради трапчинките ще е, с тях бе объркал нещата! Не са намерили руса с трапчинки, затова са му пратили тая, решили, че той особено настоява за тях, понеже бе ги акцентувал така силно като лично предпочитание. Но и тази си я биваше, нищо засега не можеше да й се възрази. Вярно, глупости дрънкаше, банални, клиширани глупости, сигурно така са й втълпили да се държи, но нима всички любовни двойки от всички епохи не са си говорили едни и същи глупости?
Когато се върна с натопеното в първата попаднала му пред очите чаша — никога не бе имал любим съд за пиене, — той се спря пред нея с инстинктивното очакване да получи още един комплимент. И го получи!
— О, как го държите само! Като красива жертва пред красив олтар.
Вече нищо не можеше да смути настроението му — дори тия архаични, сякаш нарочно заради него изкопани сравнения. Вече му се играеше тази игра и той се втурна в нея все още с мъничко себеиронизиращо любопитство. Постави чашата с цветето върху слепените й бедра и коленичи пред тях.
— Нека това да бъде олтарът.
— Не ме засрамвайте така, моля ви! — пошепна Миранда и трогателно плахо положи ръце на раменете му, сякаш да го отблъсне. Но не го отблъсна, разбира се.
— Нима една богиня има от какво да се срамува? — извика той, настоявайки да закрепи чашата с цветето между бедрата й.
— Може би от някое свое внезапно и съвсем не божествено чувство… — отвърна Миранда и отново го смая.
Трапчинките бяха изчезнали. Пред него стоеше предишното, малко хладно и недостъпно лице — лице на същинска древна богиня, изваяно от тъмен мрамор. И никак не се снаждаше с неочакваното й признание. В черните очи обаче се смееше, смееше затаеният огън, предпочитан от тенденцията за сезона.
— Може ли да ви целуна? — запита я той; в този й вид се усети принуден да я запита.
— Ако не се боите… Защото аз… аз мъничко се боя…
О, тя намекваше за опасността от любов! Отлично си играеше ролята наистина!
Той се устреми към устните й, но в последния миг го спря горещият им издих.
— Моля ви, не бъдете груб с мен. Имам нужда от вашата нежност.
Би могъл, разбира се, да й рече: «Ще бъда такъв, какъвто си искам, защото съм си платил!» или «Бъди спокойна, нищо няма да ти счупя», но вместо това улови лицето й в шепите си внимателно, безкрайно внимателно, и целуна най-напред двете й страни, на мястото на изчезналите трапчинки. А те веднага се появиха и затрепкаха като тъмни цветчета.
Устните й бяха удивително топли и меки. Когато излезе позадъхан от опиянението им, те пошепнаха унесено:
— О, мили! Влей малко от мъжката си сила в мен, вземи ме на ръце, отнеси ме в безкрая…
Чувствителното му за словото съзнание никога не би простило на другата Миранда чак такъв кич, а сега сам като че ли бе готов да й отвърне, че всяка нейна дума отеква в него със звъна на сватбена камбана. Някъде беше чел и такъв израз. Но вече никаква ирония не можеше да го възпре. Той зацелува лицето й, цялото. Посепна се, когато неочаквано зърна под лявото, много мъничко ушенце, една бледа бенчица — поръчаната и забравената — но целуна и нея, дълго и признателно.
После чашата с жертвеното цвете отиде на пода, а на розовия диван се изпъна олтарът. Един олтар от безупречно гладък тъмен мрамор с два средно големи купола, които единствено леко бяха оживени от по две сини венички. Пред толкова красота можеше само да коленичиш в безмълвие или с богобоязън да опиташ да се слееш с нея. Той направи и двете.
После из глъбините на олтара заизвира един горещ, захласнат и сякаш ароматен шепот: «О, мили!… О, мили ти мой!… О, мили…» И постепенно се въздигна до винаги изненадващия мъжа вик на болка и блаженство. А от затворените очи заизвираха не по-малко горещи сълзи, които съвсем размекнаха недостъпността на лицето под тях, напълниха трапчинките, накараха ги да заблестят.
— Защо плачеш? — смути се той, защото не знаеше какво означаваха тези сълзи; никога не бе виждал жена да плаче в своя свръххуманен век.
— Беше нечовешки хубаво! — отвърнаха мокрите й устни. — Беше така неземно хубаво! О, мили, мили, мили! Какво направи ти с мен!
Тя го притиска към гърдите си с невероятна сила и той си помисли в ръцете й, че наистина му е било като никога хубаво.