— Но отгде-накъде ще ми казва една роботка, че било нечовешки хубаво? Какво искате да кажете с такъв мотив в програмата й? Та вие я поставяте по този начин над човека! Вие направо твърдите, че между хора това не може да бъде толкова хубаво.
Изрече го и чак тогава осъзна, че окончателно бе се издал, но не можа вече и да се засрами, защото отново бе го връхлетяла мъката-ярост. Все още помнеше всеки жест, всяка дума и всяка милувка на изкуствената Миранда.
Психосексологът внимателно, сякаш поднасяше лекарство, му връчи чашката с кафе и едва след като се увери, че тя стои сравнително сигурно в ръцете му, си позволи също да седне.
— Вие ме принуждавате да браня честта на нашето заведение, както доста презрително се изразихте. Затова ще попитам по-конкретно. Какво друго от поведението на вашата гостенка не ви удовлетвори? Не се стеснявайте, вече питам като лекар, който отчасти носи отговорност и за програмирането на роботките.
Ако нещо не бе го удовлетворило, щеше ли да хукне презглава, забравяйки всичко, с надеждата да откупи изцяло тази изумителна Миранда? Това обаче нямаше да признае дори на този симпатичен и предразполагащ лекар! Отпи две глътки от кафето и се опита да пренесе нещата на философска плоскост, за да избегне конкретния отговор и да се измъкне най-сетне от смешното положение.
— Извинете, докторе, впечатленията ми наистина са твърде бегли, но се питам, не е ли вредно да се създават подобни илюзии у мъжете?
На вратата плахо се почука и операторът подаде след открехването й само главата си.
— Не преча ли?
Търсеше обещаното му кафе, но още не знаеше дали разговорът не е между лекар и пациент — бе го объркало това, че лекарят познаваше среднощния посетител. Психосексологът също не бе уверен, затова погледна въпросително към етолога.
А той дори му се зарадва:
— Влезте, влезте! Може би и вие ще ми помогнете да си изясня някои неща. Нужни са ми за едно бъдещо изследване. Не е ли така, докторе? Къде другаде в живота мъжът ще срещне това, което получава от вас? Струва ми се, че тук се съдържа доста сериозен риск от пристрастяване към удобството, към илюзията, а та пък може да доведе до пълно отчуждаване от реалността.
— Ние не му предлагаме илюзии, той сам си ги поръчва, воден от определена потребност. За психическото му здраве винаги е по-добре те да бъдат удовлетворени, па макар и по този начин, отколкото да тегнат като комплекс в душата му. Когато се влюбваме в една жена, ние също се влюбваме в една своя си илюзия за нея.
— От години не сме имали никакви оплаквания — обади се операторът с предишната си професионална гордост.
Освен кафето, той бе си сипал и нещо друго, защото държеше две чаши в ръцете си.
Изтънченият антрополог и етолог се почувствува отрезвен от просташката му намеса. Можеше вече и сам да се усмихва.
— Всъщност тук се сблъскваме с прастария проблем за Пигмалион и Галатея, за скулптора, който се влюбил в собственото си творение.
— Да, нещо подобно е — съгласи се лекарят с деликатна доза умна и хубава ирония. — Нали нашият, както вие сполучливо го нарекохте, свръххуманен век се старае да даде възможност на всеки човек да бъде творец, защо да не се и влюбва в своето творение? Любовта също е творчество, макар и безсъзнателно, а ние настояваме човекът да осъзнае и нея като едно важно за обществото творчество. Впрочем легендата не казва колко време е бил щастлив Пигмалион със своята оживяла Галатея, нали? Не мислите ли, че собствените ни илюзии по-лесно ни омръзват? Затова и рискът, от който се опасявате, а минимален. Сигурно трудно бихте изтърпели за по-дълго време една жена, която изцяло се държи по нашите вкусове и желания. Можете ли да си представите съжителство с такава жена, която не ще събужда у вас нито амбицията ви да я промените, да я подчините, нито пък радостта ви от собственото великодушие, когато й отстъпите в нещо, когато сам се нагаждате към нея? Това ще рече, че сте напълно равнодушен към нея.
Етологът кимна нетърпеливо заради едно свое хрумване.
— Чакайте да ви издам предварително една стара история, с която мисля да пооживя някоя от следващите си беседи. Някога, в миналите векове, когато мъжете още се смятали за пълни господари в дома си, един селянин биел често и твърде жестоко своята жена. Съседът му го упрекнал: Не я бий поне по главата, ще я повредиш! А къде да я бия? — запитал селянинът. По задника я бий, посъветвал го другият. Че защо — учудил се селянинът, — аз със задника й се разбирам, аз с главата й не мога!
Лекарят шумно се засмя. Засмя се и операторът, но малко неловко, защото — може би заради младостта си — очевидно не бе разбрал поантата на историята.