Гласът й прихна ликуващо:
— От активните, глупчо мили! От най-активните! Ще те чакам долу пред входа.
— Да си нося ли пешкир?
— Защо?
— Ами ако ми напълниш шепите със сълзи…
— Майчице, откъде го изкопах тоя антрополог! Че го и обичам отгоре на всичко! Но ще те оправя аз тебе, ще те оправя! Хайде слизай, чудовище такова!
Той веднага тръгна към вратата, защото още беше облечен, но едно палаво хрумване го върна в спалнята. Взе донесеното му от роботката цвете и докато чакаше асансьора, се помъчи да си представи как ще реагира Миранда, когато й го поднесе. Не успя защото не успя и да съчини с какви думи да й го поднесе. Но това вече нямаше значение. Думите сигурно щяха да дойдат и сами, импулсивно, родени от… какво? От собственото му чувство за вина, от очите на Миранда, от звездите, които щяха да се отразят в тях… А ако не дойдеха, щеше да се мине и съвсем без думи, защо да не може? С едно нежно целуване на малкото пръстче…
Влязохме в тенденцията на сезона, рече си известният антрополог и историк на нравите, влизайки в асансьора. Край, връщане назад няма! Стига през следващия сезон да не излезе на мода пък оная, едрогърдата, царицата, дето сигурно ще иска да пълзиш в краката й!
Но и под самоиронията си усещаше, че вълнението му е истинско, и е любовно, че то доста прилича и на любопитство, сякаш не знаеше каква точно жена ще срещне след малко долу пред входа. А като че ли и наистина не знаеше! Само някак най-общо я предвкусваше като едно уютно и радостно убежище…
Хъм, рекох аз на зяпналия ме в ново очакване компютър, постарал си се за своя техник, няма що! Че и мото си му турил, пък аз дори не знаех, че умееш да си служиш и с цитати! Откъде само го изрови тоя Хенри Шоу, никога не съм го чувал! Опитът увеличавал нашата мъдрост, но не намалявал нашата глупост — добре, стига да имаш предвид поведението на човека в любовта, добре! Но ако намекваш и за моя досегашен опит с теб…
Позасмях се, все още объркан от твърде фриволното му и гротескно съчинение, с което той бе възнаградил техника — щеше ми се то да е своего рода отмъщение, но ме жегна усещането, че не само на него си отмъщаваше по този начин тоя вироглав компютър.
— Впрочем и тогава ще си прав — рекох му. — Непоумняващият глупак пак съм си аз, щом продължавам да храня някакви надежди в теб. Е, какво, ще се опитаме ли сега да напишем и нещо заедно по тоя въпрос? Нещо, както ти казах одеве, поучително за любовта и за света, и за техниците, ама нещо глобално поучително? Добре че законодателите още не са се сетили да наказват с глоби глобалните напъни на съчинителите! Хайде, миличък… Така ли рече техникът да ти викам? Хайде, миличък, но, както се казва, този път внимавай в нотите и стига си ме преиначавал! Искам най-после едно наистина сериозно произведение!…
Пропуснатият шанс
Смяташе се доскоро, че великите самотни откриватели са изчезнали едва ли не още в началото на двайсетия век и се подвизават вече само в лошата научна фантастика, защото тайните на природата ставаха все по-труднодостъпни и налагаха обединените усилия на стотици умове и машини в могъщи научни центрове. Към края на втората научно-техническа революция обаче нещата се промениха. Биокомпютрите станаха достъпни почти за всеки джоб, информационните банки предлагаха своите знания за стотинки, цели лаборатории се даваха под наем срещу минимални такси, а с развитието на движението «Направи си сам» на пазара се появиха всички възможни уреди и части за апарати. Ето така отново стана възможно гениалният ум да си се затвори в къщи и да си откривателствува колкото си ще.
Един от тези усамотени гении беше и Самуел К. Светов. Макар и завършил само техникум по биомеханика, той притежаваше необикновена проницателност и едисоновски всестранна конструкторска дарба. С тях би извел на челни позиции всеки научен институт, но той не потърси място там по причини от мирогледен характер. Според него научните институти създаваха фатално погрешни взаимоотношения между природата и човека, а с това подготвяха — ни повече ни по-малко — самата гибел на човечеството.
Впрочем всеки по-малко безгрижен човек би могъл да се съгласи с подобен възглед, дори и да не притежава проницателния поглед на Сам К. Светов. Защото… какво толкова полезно извършваха тези научни институти? Първо, те създаваха все по-чудовищни средства за масово унищожение. Второ, в резултат на тяхната изобретателска дейност природата все повече се замърсяваше и деформираше. Трето, храната, която те предлагаха на хората, ставаше все по-отровна, и четвърто, най-хуманните уж от тях, медицинските, под прикритието на своя хуманизъм, умъртвиха окончателно естествения подбор сред хората, позволиха на всеки генетичен дефект да оцелее и да даде потомство, а по този начин тласнаха човечеството към още по-бързо израждане. Сам К. Светов можеше да изброи и пето, и шесто, и седмо, но той знаеше, че с думи и пророчества човечеството не бе оправило нищо досега и все така ще си върви в своя погрешен път. Ето защо той и в себе си категорично отказа да постави своите изключителни дарби в служба на това именно човечество. Прогони своята миловидна, но доста бъбрива жена, заключи се в малката си къща в края на града и се зае да изобрети едно единствено нещо — трансмутатора, казано на простонароден език: машината на времето.