— Хей, Сам, грабвай някое по-бързичко превозно средство и идвай! Трябва все пак да разберем кой от двама ни е по-лудият!
Завари я много уморена, защото и тоя ден не бе пропуснала обичайните си изтощителни тренировки, но той беше толкова тъжен, че тя намери все пак сили и за едно утешение. Накрая му заяви в своя весело-делови маниер:
— Знаеш ли какво, мили? В тоя грозен и безпътен свят, както го наричаш ти, на мен наистина ми е нужен човек като тебе. Дано обаче не се уплашиш! Когато обичам, аз прегръщам доста честичко, пък с тия каскадьорски ръце… Но, гледам те, ячко момче си…
И насрочи сватбата за следващата неделя. А от скока през вулкана се отказа, за да му роди едно дете. Както той бе я излъгал, че трансмутаторът не може да ги върне, така и тя бе го излъгала за инжекцията. Съобщи му го по такъв начин, че той не можеше да не се влюби още по-силно в нея.
— Сам, искам, докато още мога, да родя едно момченце, което също като тебе да страда заради човечеството.
Странна каскадьорка беше Еда Вимер — да се откаже от такава невиждана сензация! А пък тоя настървен за зрелища свят, кой знае защо, й прости, щом узна от списанията, че го прави заради бъдещото си дете. Но понеже не можеше да живее без рекорди, тя продаде на рекордно висока цена идята на мъжа си за повторно раждане на човечеството. Съпротивата му сломи само с едно от своите уж въпросителни изречения:
— Защо хората поне да не съпреживеят една такава възможност, да осъзнаят какво са загубили?
Сама се зае да участвува и в написването на сценария за тази бъдеща суперпродукция, в която щеше да има много зверове и малко хора. Настоя и да играе главната роля, защото отдавна чувствуваше правото си да излезе на екрана не само като дубльорка на разните бездарни красавици. На пробните снимки беше великолепна — режисьорът и продуцентът се питаха как не са открили досега актьорския й талант, който тя бе проявила, макар и само пред един зрител, още преди три милиона години.
За втория Адам обаче избраха един известен актьор — налагаха го законите на шоу-бизнеса. Намериха му естествено и дубльор за опасните ситуации. В съвременния свят дубльори се намираха за всичко и за всекиго.
Но Сам К. Светов и не искаше да участвува в такива кощунствени начинания. Отказа да им предостави и трансмутатора, а тази великолепна жена Еда Вимер веднага го разбра:
— Прав си, мили! Ще бъде чудовищно да се помъкнат с камери и реквизити, да осквернят мястото, където се намерихме с теб. Пък и това не е проблем, в студиото могат да направят сто такива трансмутатори и много по-страшни джунгли, какво, че щяло да им излезе по-скъпичко, филмът ще бъде бомба!…
Той все още беше щастлив с необикновената си съпруга, макар тя никога да не повярва истински, че се е намирала заедно с него в предисторията на човечеството. Еда беше и си остана най-добрата жена по неговата оценъчна система, въпреки лудата си професия. Но не беше ли и той луд, или може би дори повече, отколкото го съзнаваше? Как обаче ще направиш нещо сериозно в тоя свят, ако не си действително поне мъничко ненормален?
Не, в тоя свят мъжът, колкото и да е луд, можеше да стигне само дотам, до където му позволеше жената! От това горчиво прозрение обаче, напряко щастието му, у Сам К. Светов нарастваше чувството, че все пак е пропуснал нещо, което наистина би могло да направи този свят по-добър. И той се зае, вече тайно и от Еда, да преустрои своята машина на времето за полет не назад, а нагоре, към звездите, към другите светове.
А през свободното си време — понеже жена му напълни дома им с пари от неговата сензационна идея — той продължи безплатно да поправя прахосмукачките и телевизорите на съседите си. Защото цялата планета вече бе обхваната от движението «Направи си сам» и стана окончателно невъзможно за хората да си намерят човек, който да им отстранява повредите.
Е, казвам аз на компютъра, след тези две новели май че не остана нещо, с което да не си се подиграл. Явно, така са те конструирали, но аз не обичам присмехулниците, защото винаги поставят себе си над другите. Общо взето, разбрах и възможностите ти — съвсем не са бляскави, драги, за което, разбира се, ти не си виновен. Мисля си обаче за времето, което те е създало. Нима то наистина има нужда от теб или просто си е същото онова време, за което моят приятел, поетът Марко Ганчев, е написал тъжното си прозрение: