Ще бъда откровен. Вече се обадих в рекламационния отдел и утре ще дойдат да си те приберат…
Изчаквам секунда-две дали няма да ми възрази. Ще ми се да чуя още веднъж тоя скрит в машината чаровен алт — изглежда, въпреки всичко бе ми станал близък. Въображението ми дори му приписва една трагична затаеност, но какво ли не си съчинява смутеното въображение! Компютърът мълчи, само очите му ме гледат с равното си очакване и аз добавям:
— Не ти се сърдя. Дано друг някой повече ти се зарадва. Впрочем нали според проспекта — в което аз силно се съмнявам — ти трябва вече да си откопирал моя начин на мислене и изразяване, какво ще прави следващият ти собственик с него? Или ще заличат тази ти програма? Да, мили мой, ето че и ти придобиваш така някаква своя съдба, ставаш, бих казал, една тема, която не е безинтересна. Човекът в подобни случаи би написал нещо автобиографично. А ти? Интересно, ти способен ли си всъщност да разкажеш нещо такова?…
— Моля, съобщете ми подробно биографията си — изненадва ме насред разсъжденията ми коварната муза с мургавата гушка.
— Защо моята? Аз тебе питам, можеш ли да разкажеш нещо за себе си!
— Вие сте аз — заявява ми компютърната муза, все така топло и влюбено.
Да, програмирана е да казва същото, което пише и в проспекта, но на мен ми се сторва, че тя иска да ми внуши, че сме неразделими, та да не я връщам.
— Нека не пресилваме нещата! Първо, аз все пак не съм компютър, нали? Второ, гласът ми не е женски, и трето…
Третото потъна в гънките на мозъка ми, като гущерче се шмугна някъде, преди да бях докоснал дори опашката му. Насилих се обаче да измисля някакво «трето», защото мразя недоизказванията.
— Третото… третото впрочем е в твоя защита. Когато един писател разказва нещо автобиографично, той неизбежно попада в плен на преструвките, колкото и да му се ще да бъде откровен; кокетничи, гъделичка суетата си ту от едната страна на слабините й, ту от другата, а читателят пък гълта всичко това с готовност, защото обича клюките. Мисля, че един компютър не би трябвало да е в състояние да лъже или да кокетничи.
То е все едно прахосмукачката ми само да се преструва, че обира боклука от пода или пък за по-ефектно вместо с хобота, да се опита да смуче праха със задния си отвор, откъдето излиза филтрираният въздух. Смешно, нали? А повечето автобиографии май точно това правят: преструват се, че събират нещо от своя живот и кокетно духат прах в очите на читателя. Така че, ако искаш все пак, за последно, да ми съчиниш нещо автобиографично, моля те, постъпвай честно, както постъпва всяка машина — или си върши работата, за която е създадена, или отива на ремонт.
— Идея, тема… — меко ми напомня гласът, а очите на бухала сякаш ме умоляват: не ме мъчи повече с такива бръщолевения!
Провокационното ми хрумване за нещо биографично е разбудило обаче в мен хазартния нагон, а готовността на компютъра допълнително ме подвежда.
— Щом настояваш… Само че, мила електронна музо, ако взема да ти разказвам наистина честно, без подбор и спекулативни акценти, биографията си, ще са ми нужни точно толкова дни и часове, колкото съм живял на тоя свят, нали така? После… идея искаш! Каква определена идея може да има в която и да е автобиография? Един от старите колеги, името му сигурно лежи в паметния ти блок, Стефан Цвайг се казва, е изрекъл нещо, което доста затруднява нещата. «Никоя идея не представлява цялата истина — казва той. — Но всеки отделен човек е една цяла истина.» Какво мислиш за това, а?
— Идеята е задължително условие за всяко художествено произведение — неочаквано многословно ми отвръща компютърът. — Моля, придържайте се към инструкцията за оформяне на заданието.
Прихвам:
— Права си, машино! Човекът наистина не е художествено творение, май че е дори антихудожествено. Впрочем нещо като идея беше се пръкнало одеве, нали оттам започнахме тоя разговор. Какво ще правиш, ако те дадат на друг автор, а ти носиш, както твърдиш, мен в себе си? Ето, направил съм рекламация, ще дойдат и ще те заменят с друг компютър. Това не е ли идея? Не, още не е. То е по-скоро стародавният проблем за идентитета на личността — поправям се аз, но по асоциация от глъбините на мозъка ми избълбуква като газово мехурче споменът за една реплика.
Пиехме си на един обед, по-миналото лято, с моите московски гости Аркадий Стругацки и Карл Левитин леденостудена мастика. Беше ни уютно и весело в прохладното, полупразно заведение и никак не ни се разделяше, а моето работно време течеше неумолимо. Имах, разбира се, достатъчно оправдание: не друг, а световноизвестният писател фантаст Стругацки бе гост на България, но трябваше поне да го съобщя в редакцията, та да не ме чакат. Тръгнах към телефона и тогава неумъртвимият фантаст у Аркадий Натанович подхвърли зад гърба ми: