— Хей, Любен, я си представи, че като позвъниш сега в редакцията, ти се обади… Любен Дилов!
Засмяхме се и тримата, но докато набирах собствения си номер — той беше дуплексен, обслужваше и канцеларията, та най-напред вдигаше винаги секретарката ни, — аз сам се запитах: «Ами ако сега наистина чуя оттам собствения си глас?» И, да си призная, стана ми доста страшновато, докато навъртах цифра след цифра, все по-бавно, защото никак не можех да си представя как ще реагирам…
— Та това именно те и питам, премъдри бухале. Твоят съчиняващ автомат може ли да разиграе такава сцена? Мен ме остави, аз само за пример ти давам тази история, можеш ли ти да се изправиш така срещу себе си?
Питах го за нещо непосилно дори за най-интелигентния човек, а за машина пък съвсем абсурдно, но бях любопитен какво ще ми отвърне тоя все още вълнуващо ме хубав глас. Вместо отговор обаче очите на бухала се обагриха в засрамено червено. Щях и да възтържествувам: Ааа, засрами ли се най-сетне! — ако не бях осъзнал, че той автоматично бе превключил от приема на информация към производство. И замрях в недоумението си, защото нито конкретна тема бях му дал, нито някакво подобие на онова, което се нарича художествена идея, можеше да се изведе от досегашните ми приказки! А печатащото устройство тихичко затрака в привичния си ритъм и скоро в кошчето падна първата страница. Естествено бе — както за повече драматизъм се изразяват писателите — да я грабна веднага с разтреперани пръсти, за да видя какво ще ми разкаже един компютър за себе си.
Ограбената истина
На А. Н. Стругатски
Изправих се и веднага усетих анасоновата мекота на мастиката в коленете си. Десетилетия не бях вкусвал това коварно питие, но Аркадий Натанович много го хареса — предложих му го като нещо по-екзотично още в първия ден на пребиваването му в София, а след втората чаша го приех и аз. Карл се наливаше пък с кока-кола, защото на улицата чакаше колата му, с която бе дошъл чак от Москва. И се заканваше вечерта да навакса загубеното. Казах:
— Извинете, трябва да се обадя в редакцията.
Мастиката бе омекотила и произношението ми. Стори ми се, че го произнесох като истински русин и ми стана още по-приятно, макар тази градация като че ли да не бе възможна — не помня откога не бях прекарвал толкова приятни часове, както сега с тези двама умни и остроумни мъже.
— Аркадий Натанович — рекох, — ще поръчам пътьом за нас още една кана мастика, а за Карл трийсет коли.
— Трябва да й измислим друго име, нещо фантастично — каза Аркадий Натанович.
Когато вчера му предложих да опита мастиката, той настръхна. Оказа се, че в Русия наричали със същата дума някакво средство за чистене на паркет. От това недоразумение тръгна един забавен философски и филогически разговор, какъвто Аркадий Натанович умееше бляскаво да води, но който самата мастика после изтри от съзнанието ми като същински разтворител.
— За минутка — доизвиних се аз още веднъж, че ще ги оставя сами.
— Любен — подхвърли тогава Аркадий Натанович, вече зад гърба ми. — Представете си, че като позвъните сега в редакцията, се обади не някой друг, а… Любен Дилов!
— Това е тема! Добре!
Одобрих я повече от любезност, защото срещата със себе си е доста банализирана тема във фантастиката, па и в цялата литература.
— Напишете такъв разказ! — рече той, сякаш ми я подаряваше.
— Може и да напиша — отвърнах му, — но още не съм сигурен дали като избера номера, няма да чуя гласа на Аркадий Натанович Стругацки.
Карл шумно се изсмя, а на Стругацки репликата ми като че ли се стори двусмислена, затова добавих:
— Мисля, че ще е не по-малко фантастично, а освен това предпочитам да разговарям с вас, отколкото със себе си. Отдавна съм си омръзнал.
— Любен — рече Карл. — Една молба от името на неговите приятели и почитатели! Накарайте двойника му да пие по-малко. И сърцето му не е добре, и нервите…
— Бъдете спокоен — отвърнах. — Аз владея отлично моралния патос на фантастиката.