— Панталонът ми е поръчка — прекъснах го с нарастваща заядливост, макар да си помислих, че когато човек е неподготвен и внезапно се изправи пред огледалото, и себе си не може да познае веднага.
— И аз ших моя, но модата уеднаквява вкусовете.
— Да беше само в сакото работата… Сложете си очилата, другарю Дилов, не се стеснявайте, за нашата възраст това е нормално.
— Забравил съм ги, но и така ви виждам добре. Какво друго трябва да видя?
— Аз също се казвам Любен Дилов.
Той бързо захапа цигарата си, но не успя да скрие колко неприятно му стана.
— Пък аз си мислех, че името ми е уникално! Изобщо всеки си се смята за неповторим — усмихна се той с галантна самоирония. — Е, чак такава беда не е. Ако сте решили обаче да пишете, ще трябва да го промените или да си измислите псевдоним.
— Отгде накъде? — наежих се аз отново.
— Да не ни бъркат. Професионалната етика го изисква.
— А защо вие не смените своето?
Той явно притежаваше моя запас от търпение и великодушие.
— За мен е късно. Много книги съм издал, известен съм с него.
— Но Любен Дилов съм аз! — все пак не издържаха нервите ми.
— Не оспорвам името ви. Само правото да се подписвате с него в публикации.
— А бихте ли ми казали какво изобщо правите тука?
Той продължително всмукна от цигарата си, пусна бавно дима, погледна през прозореца, сякаш ми даваше време да се опомня. Рече вразумително — изглежда, бе му изгодно да ме обяви за луд:
— Вижте, не бих желал да водим такъв разговор и с този тон. Ако имате нещо да ми казвате, моля! Но…
Телефонът звънна кратко и той грабна слушалката, изпреварвайки канцеларията. Така прекъсна изричането на заплахата. Ако и по характер приличаше на мен, би трябвало да не умее да заплашва.
Женският глас, който му заговори в скорострелен речитатив, също ми се стори познат. Той го прекъсна:
— Извинявай, от къщи ли се обаждаш? Ако не е бърза, нека да ти позвъня след няколко минути, в момента съм зает.
Оттатък послушно затвориха. Една тиха паника пропълзя по гърба ми. Нима това беше жена ми? И дори не попита с кого говори!
Очите на този, който толкова сполучливо се представяше за мен, ме загледаха с боязливо преценяване. Рекох му:
— Няма да ви отнема много време. Само да изгладим недоразумението.
Той обаче поиска още да го съкрати, рече хладно и твърдо:
— Не виждам тук някакво недоразумение. А за името… Аз мога и по съдебен път да ви забраня да се подписвате с него.
Не познавам законите, но тази му увереност пак ме смути.
— Е, чак до съдилищата няма да стигаме. Исках просто да разбера някои неща.
— Моля! — рече той.
Аз бавно смачках цигарата в пепелника, съобразявайки какъв да бъде следващият ми въпрос, но не успях да го измисля, защото се почука. Влезе Елена постъписа се на прага — тя все още е много стеснителна, а навярно такава си е и породата й. Държеше коректурите и макета на броя.
— Извинете, аз…
— Кажете, Елена — рече той и аз познах, че съвсем по същия начин я посрещах, когато влизаше при мен.
Тя ме погледна и леко се изчерви, обръщайки се към него.
— Броят, другарю Дилов. Казаха ми, че вие сте дежурен. Ще имате ли днес възможност, защото бързат…
— Дайте, ще го взема в къщи.
Тя пристъпи към бюрото му. Той весело я спря:
— Елена, приличаме ли си с този другар?
Тя отново ме погледна с мълнийната беглост на срамежливите.
— Брат ли ви е, другарю Дилов?
— Не, но може би… Някога се говореше, че съществували астрологически близнаци. Според вас кой от двама ни е Любен Дилов?
Тя се изчерви още по-интензивно.
— Но, другарю Дилов!…
— Простете, шегувам се — засмя се той и тя почти избяга от стаята.
Дори за частица от секундата не бе се усъмнила, че той именно е редакторът Дилов — нито когато влезе и се насочи към него, нито по време на разговора! Дали защото той седеше зад бюрото, а не аз, или с мен бе станало нещо непонятно и ужасно. А то се потвърди още веднъж, почти веднага. Главният подаде глава през полуоткрехнатата врата и без да спре изобщо погледа си на мен, каза:
— Дилов, моля те, одеве забравих… Не е бързо, но като се освободиш, отбий се за минутка при мен.
Онзи зина ухилено — сигурно и него щеше да запита кой от двама ни е Любен Дилов, но главният бе вече затворил след себе си. Той също е твърде деликатен човек.
— Е — поканиха ме, палейки тържествено втора цигара.
Аз съм с доста забавени реакции — със закъснение се радвам, със закъснение идват душевните ми болки, плаша се, когато страшното вече е отминало. Чудя се как станах на времето сравнително бързо и сравнително добър шофьор. И сега още нямаше в мен някакво осъзнато или емоционално отношение към случващото се.