— Споменахте астрологическите близнаци, вярвате ли в астрологията?
— Не — отвърна той категорично.
— И никак не се учудвате на приликата ни? Никак не се съмнявате, че може би не вие сте Любен Дилов?
Той ми откри късче от своята самовлюбеност — не беше повече от допустимата за възпитания човек.
— Имам един роман, «Парадоксът на огледалото», там си правя някои шеги с тоя проблем.
Би трябвало да изкрещя: «Това е мой роман!», защото много държах на тази си книга, а аз едва промълвих:
— В една книга лесно се правят такива шеги, но когато така в действителност…
Той бе се отпуснал вече върху трона на своето тържество. Произнесе с опитна риторика:
— Който не очаква неочакваното, той никога не ще се срещне с неочакваното.
— Хераклит! — изобличих го аз импулсивно и сякаш поразклатих трона му.
— О, вие го знаете! Пък аз наскоро го прочетох някъде и мислех, че никой в България…
— В новата западногерманска енциклопедия на фантастиката — вече съзнателно атакувах аз.
— Да, да! Значи вие знаете немски! Имате ли я?
— Разберете — извиках, — аз съм Любен Дилов! Или вие сте аз, или обратното, или…
Той ме прекъсна:
— Вижте, аз съм професионален фантаст, а никой не вярва по-малко във фантастичното от сериозния писател. Иначе не би могъл и да борави с него, както трябва. Но идеята ви е интересна, напишете един разказ, ако излезе добър, ще ви помогна да го отпечатате.
Сякаш бяха си плюли със Стругацки в устата! Но аз пак изтръпнах. Първо, заради вярването и неверието — то си беше чисто мое съждение. Мое беше и смазващото ме сега великодушие, защото той изрече предложението си без всякаква насмешка. Опитах се да заложа повторно същия капан.
— Никоя идея не е цялата истина, но всеки отделен човек е една цяла истина.
— Стефан Цвайг — реагира той, както аз одеве с Хераклит и веднага ме изгледа обезпокоено. — И това ли знаете? Май че още не е излизало на български, а аз едва онзи ден…
— В един непубликуван превод на моята дъщеря.
— Искате да кажете — на моята!
— Не, на моята! Тя се казва Маргарита и е родена в родилния дом на ул. «Шейново», на осми февруари…
Той рязко се изправи и тръгна из стаята — тронът под него бе се разлюлял твърде силно.
— Не разбирам играта, която играете с мен. Може би все пак ще ми обясните най-после…
Продължих нападението си:
— Нямате ли чувството, че сънувате нещо абсурдно?
— Не. Пък и още не виждам нищо абсурдно.
— Преди малко цитирахме Цвайг — всеки човек бил една цяла истина. Не мислите ли, че човекът би могъл да бъде ограбен и като истина?
— Сигурно. Толкова ограбени истини щъкат по света! А писателят пък се самоограбва с всяка своя книга.
Отговорът ми се хареса — това бях аз!
— Извинете — погледна той часовника си. — Разговорът ни става интересен, но аз имам едно-две обаждания… — Не показах намерение да напускам и като разбра това, добави: — Не ми пречите.
Наведе се над телефона, а аз проточих шия.
— Шейсет и две, осемнайсет, четиридесет и девет ли въртите?
Той още не бе извъртял целия номер, кимна объркано.
— Телепат ли сте?
Аз се хилех, но там, в Лозенец, някой се провикна тихичко «ало» и смехът ми секна. Всъщност над кого тържествувах? Жена ми с него говореше, не с мен!
Той й съобщи, че е възможно утре вечерта да имат гости. Стругацки щял да й доведе, да да, лично му се обадил, знаел за него… А хвалейки се, поиска да види как ще реагирам на високото внимание, което му е било оказано. Аз пак не реагирах, унесен в съзерцанието на този свой повече от идиотски сън.
— Имам — отвърна той в отговор на някакво запитване. — Взех сутринта от новелата. Ако не намеря хубаво месо, може на ресторант да ги заведем, пък после у нас. Е, хайде…
Стори ми се, че щеше да добави нещо привично мило, нещо в стила на оная непогубена и в мен през десетилетията нежност към жена ми, но го досрамя. По дяволите, всичко ли мое бе вече така ограбил? Че и парите ми дори! Хонорара от новелата не смогнах да взема сутринта, а докато съм разхождал гостите си из София, той, подлецът, бе свършил и тая работа…
Исках вече да се разгневя, но нещо в мен сякаш постепенно му даваше право — сигурно защото винаги съм бил склонен към примирение, към изтърпяване и самоунижение. Почти никога и в нищо не съм умеел да водя борба. А този пред мен сякаш беше друг — самоуверен, макар и не натрапливо, изглежда знаеше да се самосъхранява, излъчваше и достойнство, което би възпряло всекиго, който понечи да го обиди. Пък и хубав мъж беше, за годините си доста запазен! Но защо аз вече почти се приемах в неговия образ, а той още отказваше да познае себе си в мен? Кой от двама ни не беше готов да посрещне невероятното? Или постът, който заемаме, и общественото ни положение ограбваха най-напред очите ни?