Очите му се размътиха в унеса на търсенето из спомените, после там се заизбистря някакво подозрение. Простак, рекох му на ум, забравя ли се такова момиче?
— Хей кой сте вие всъщност? — извика той в полуужас, явно бе си спомнил.
— Казах ви името си. Да продължавам ли или…
Бях осъзнал силата да бъдеш никой, а той се разтреперваше, щом само го поставеха под съмнение! Кимна ми неуверено. Не, наистина бе неподражаем в изтърпяването! Аз на негово място, макар все още да се смятах за по-добрия Любен Дилов, сигурно щях вече да съм се самоизгонил.
— Трябва да пазите сърцето си, другарю Дилов — посъветвах го коварно бащински. — И професор Белов ви го каза. А ето че се каните другата седмица пак да се унижите с едно пътуване, което е противно на цялото ви същество! Там ще говорите неща, които не мислите, само защото ви е страх от оня, който ви помоли да отидете…
— Не е от страх. Вие никога ли не сте правили разумни компромиси?
Предпочетох да не го чуя, макар че тази тактика е доста непочтена.
— … И ще се напиете после, и ще натискате някоя своя почитателка, за да видят и там хората какъв бляскав мъж сте…
Той пошушна в закъсняла и още по-жалка самозащита пред първите ми обвинения, които аз бях вече забравил:
— Аз обичам жена си. И децата си обичам…
— Вярно е — засмях се аз. — Но пак ще го направите, и ще продължите да го правите, защото сте един среден еротоман, както ви нарече оня ваш приятел, уж на шега, а вие не намерихте мъжество и на него да се обидите.
— Защото не съм такъв — рече той.
— Не сте, разбира се. Всичко това винаги е било бягство, едно смешно бягство от себе си и от липсата на самочувствие. Само жените ви дават за някой и друг час онова, което нямате куража да си поискате от обществото, макар да не ви липсват способностите. Така си е. А можехте да станете добър писател, другарю Дилов, можехте, ако не беше тая фалшива огърлица от разумни компромиси, която ви е стиснала за гушата, и ако не предпочитахте да бъдете добър мъж, вместо добър писател…
— Една поправка, моля! Не добър мъж, а добър гражданин.
Изненадах се откъде намери силици за възражението.
— Лъжете! Много добре знаете какво днес означава да си добър гражданин, впрочем то винаги е означавало едно и също.
— Но хората, ме уважават, и читателите ме уважават!
— Хората станаха доста непретенциозни, другарю Дилов. Да ви кажа ли още например какво не сте написали и кое никога няма да напишете?
Той улови пепелника и макар ръката му да търсеше просто опора, аз скочих от стола.
— Недейте! И това вече е правено.
Той стисна пепелника, пусна го, завъртя го, сякаш бе искал само да си поиграе. Усетът за шаблона все още беше най-живото у двама ни и най-чувствителното.
— Кой го е правил?
— Мартин Лутер.
Възвърна самообладанието си, позасмя се — все пак велик човек бе го правил преди него.
— Вярно. Но той, доколкото помня, е хвърлил мастилницата си, и то по сатаната, който го е изкушавал. Вие за дявол ли се смятате? Доста високо мнение имате за себе си.
— Не — пригласих аз на смеха му. — Затова ви и казах да не хвърляте. Ще се получи само една плоска пародия.
— Но кой сте вие тогава?
— Една ограбена истина, другарю Дилов! — натъртих аз на името.
— И аз съм този, който ви е ограбил, така ли?
Държах вече дръжката на бравата, защото и той още въртеше пепелника.
— Ъхъ! Интересно, ако се сбием, кой ли ще надвие? Силите ни би трябвало да са равни.
— Аз не умея да се бия.
— Да, вие не умеете дори да се скарате с някого! — изрекох аз доста горестно, защото го казвах и на себе си.
— Смятате ме за страхливец ли? Не, аз просто се забавлявам. Ако река сега да ви изхвърля от стаята си, това няма да е проява на храброст. Тъкмо страхът прави хората насилници.
— Но ужасно ви се иска да можете да бъдете и насилник, нали? Това поне признайте!
Той не го призна, а аз вече бях си го признавал. Пое дъх, усмихна се.
— Искате ли да ви върна онова, което смятате, че съм ви ограбил?
Беше и хубава подигравка, и хубава самоподигравка, и умел защитен ход. Не ми остана друго, освен да изиграя една палячовски пресилена уплаха.
— В никакъв случай. Впрочем аз сбърках. Ограбеният сте вие!
— Тогава за какво дойдохте при мен?
— Стругацки ме накара.
— Стругацки ли? — изуми се той.
— Да, вие, фантастите, все ще измислите нещо такова, шантаво!
Той се надигна с две ръце от бюрото — стори ми се поомекнал, колкото бях аз от мастиката, когато преди час тръгнах за телефона. Не разбрах искаше ли да ми каже още нещо или само да ме изпрати, но побързах да му спестя и двете.