— Мисля, че ни беше полезно. Сега вече съм спокоен за вас, другарю Дилов, вие вече и себе си не можете да познаете. — Драматизирах паузата с едно удължение и добавих: — Спокоен съм за вас, ще умрете в почести!
И побягнах. Весело и леко. Спрях се чак долу пред сградата да се порадвам на победата си. И се радвах истински до мига, когато се запитах: Добре де, а сега кой си? Без жена, без деца, без служба… Боже, каква свобода! Без каквито и да било задължения и с два надеждни дефекта в сърцето, които скоро ще те отърват също така без излишни мъки от всичко останало!…
Впрочем едно задължение имах още — да платя с последните си пари сметката за удоволствието, което ми достави Стругацки. Не би било почтено да заплаща свободата ми оня там, горе, дето толкова държи да бъде Любен Дилов. А после? После оставах… Интересно защо народът не ни е завещал други сравнения, освен: гол като тояга, гол като пушка! Дали защото само голият може да бъде истинско оръжие?
Е, все ще измислим нещо, рекох си, нали затова сме фантасти! Важното е наистина да сме готови да посрещаме неочакваното, както ни е съветвал някога още Хераклит.
Изключих компютъра и от електрическата мрежа, за да не му хрумне, както преди, сам да заработи. Постоях като над ковчег, докато очите му загубиха коварно невинния са цвят и се превърнаха в обикновено стъкло, после напуснах кабинета си. И не се върнах, преди да бяха го откарали завинаги.