Гуен се паникьоса. Не беше смогнала да осведоми Джъдсън за прикритието, което му беше измислила.
Той погледна Гуен напълно невъзмутимо и съвсем леко повдигна вежди.
— Точно така.
Гуен въздъхна облекчено и му се усмихна одобрително. Беше се справил със ситуацията съвсем непринудено. Както би трябвало, напомни си тя. Нали той беше консултант по сигурността.
Триша се изправи, свали чантата с компютъра си от облегалката на стола и я метна през рамо.
— А сега, моля да ме извините. Трябва да поговоря с готвача си. Не се колебайте да ме потърсите, ако аз или някой от хората ми може да ви помогне с нещо.
— Непременно — увери я Джъдсън.
Триша се отправи с бърза крачка към кухнята. Джъдсън се отпусна на стола срещу Гуен. Остави кожената чанта на пода до краката си.
— Значи сме тук, за да уредим делата на Болинджър? — попита той с равен тон. — Това ли е версията ни?
— Е, не мога да обявя, че ще провеждаме разследване на убийство, нали? — отвърна Гуен. Говореше отчетливо и авторитетно. Нямаше нужда от паранормална интуиция, за да знае, че с мъж като него жената трябва да вземе нещата под контрол още от началото. Хората като Джъдсън Копърсмит прекалено бяха свикнали да издават заповеди.
— Сигурно не е разумно да споменаваме думата убийство — съгласи се Джъдсън. — Ще се изненадаш колко се разстройват хората от тази тема.
— Знам, че не можем да обсъждаме това на публични места. Стаята, която ти запазих, е до моята, на третия етаж. Има свързваща врата, така че можем да говорим насаме, без да ни виждат, че влизаме в стаята на другия.
— Леле — изрече той с напълно неутрален тон. — Свързваща врата.
Гуен започваше да се обърква.
— Странноприемницата е малко по-скъпа от двата мотела в града, но всъщност е доста изгодно, защото в цената са включени закуска и следобеден чай.
— Следобеден чай ли? — попита Джъдсън замислено. — А дават ли кексчета и бита сметана?
Тя присви очи.
— Аз ще покрия разходите ти, разбира се.
За миг в очите му се появи нещо, което подозрително приличаше на развеселено изражение.
— Ще си записвам разходите и ще ти изпратя подробна счетоводна справка заедно с фактурата за услугите ми.
Нямаше съмнение, вече й се присмиваше.
— Знам, че за теб този случай е крайно незначителен в сравнение с поръчките на разни секретни разузнавателни агенции. Но Аби ми довери, че поради някои злополучни обстоятелства при изпълнението на последната ти мисия сега нямаш клиенти, така че можеш да се отдадеш изцяло на това разследване.
Джъдсън се усмихна бавно и опасно.
— Бъди спокойна, разполагаш с цялото ми внимание, Гуен Фрейзиър.
Жена на средна възраст с бяла престилка с къдрички се появи до масата. Според табелката на гърдите й се казваше Пола. Тя подаде на Джъдсън меню и сбърчи строго веждите си.
— Почти четири часът е — предупреди го тя. — Чайната затваря в четири. Свършиха ни сандвичите и кексчетата. Мисля, че са останали две-три кифлички, но нищо друго.
— Само кафе, моля — каза Джъдсън.
— Хм… — Очевидно Пола беше разочарована, че Джъдсън няма да спори за часа на затваряне, но бързо се съвзе: — С мляко и захар ли?
— Не, благодаря.
Естествено, помисли си Гуен. Как би могъл мъж като Джъдсън Копърсмит да пие кафето си, освен горчиво?
Пола погледна Гуен.
— Още зелен чай?
— Да, моля.
— Чух, че си довела котарака на Евалин Болинджър горе в стаята си — каза жената.
— Точно така.
— В приюта ли ще го водиш?
— Не, вероятно ще взема Макс с мен в Сиатъл. — Гуен замълча. — Освен ако не познаваш някого, който иска да си има един хубав котарак?
— Ами… няма такъв. Тук и без това е пълно с котки. Постоянно разни хора от Портланд идват с колите си и пускат край пътя котките и кучетата, за които не искат да се грижат. Освен това според Сара, икономката, котаракът на Евалин не е никак дружелюбен. Тя ми се оплака, че й съскал изпод леглото, докато чистила стаята ти днес.
Пола тръгна с наперена крачка към кухнята.
Джъдсън изчака тя да се отдалечи и вметна:
— Изглежда, си се сдобила с котка.
— Засега… — Гуен понижи отново глас и се наведе леко напред: — Колко време мислиш, че ще ти трябва, за да проведеш разследването?
— Зависи докъде искаш да стигна с него. — Джъдсън говореше с нормален тон, без да шепне.