Напомни си, че трябва да се грижи за репутацията на „Копърсмит Кънсалтинг“. Не можеше да си позволи да загуби още един клиент.
Отне му половин секунда да разпознае мъжа в огледалото. Очите му не изглеждаха така мрачни и бездушни като през изминалите седмици. Беше сигурен за едно — Гуен Фрейзиър щеше да му осигури работата, от която се нуждаеше, за да забрави терзанията си.
Втъкна ризата в панталона си и излезе от огромната баня.
Приглушено мяукане го накара да спре. Обърна се към свързващата врата. Тя беше заключена от неговата страна, но Джъдсън забеляза сенките на четири лапи до процепа под вратата.
Той отключи и натисна дръжката, но откри, че вратата все още е залостена от страната на Гуен.
— Съжалявам, коте — рече той. — Засега не може да мърдаш оттам.
Чу ново приглушено мяукане. Този път котаракът звучеше раздразнен.
— Оплачи се на шефката — каза Джъдсън.
Той отново прекоси стаята и спря, за да завърже връзките на дясната си обувка, като подпря крак на табуретката до леглото. Дръпна крачола си и се увери, че пистолетът в кожения кобур е на мястото си на глезена му.
Доволен, че е подходящо облечен за работа — вероятно дори малко по-издокаран от необходимото, той излезе в коридора и слезе във фоайето. Смущаващ шепот от енергия премина през сетивата му, когато осъзна, че Гуен не го чака край рецепцията.
Мъжът зад бюрото вдигна глава от това, върху което работеше, и го погледна с присвити очи през очилата си с черни рамки. Беше около трийсетгодишен, набит, със светлокафява коса, която беше започнала да оредява. Номерът с прехвърлените през темето кичури не вършеше работа. На табелката с името му пишеше „Райли Дънкан“.
— Ако търсите госпожица Фрейзиър, тя излезе навън да говори с един човек — обясни Райли.
Джъдсън му благодари с кимване, погледна през прозореца и видя Гуен на паркинга. Не беше сама. Висок мъж с дълга до раменете руса коса беше с нея. Нещо в начина, по който изглеждаха двамата, застанали един до друг, подсказваше, че се познават от преди. По скръстените ръце на Гуен и вирнатата й брадичка Джъдсън отгатна, че Гуен не е доволна от развоя на разговора.
Той излезе навън. Беше късен следобед и градът още беше облян от слънчевата светлина на дългите летни дни. Но тук, в планините, здрачът се спускаше по-рано дори по това време на годината. Сенките вече се прокрадваха към Уилби.
Кръвта на Джъдсън кипна от напрежение, докато крачеше към Гуен и събеседника й. Може би това беше мъжът, когото щеше да се наложи да убие, за да получи нея.
Тя гледаше към входа на странноприемницата. Още беше облечена с панталона и пуловера, които носеше преди, но сега беше нахлузила и леко черно яке. Веднага го забеляза. Облекчение, последвано от настойчиво предупреждение проблеснаха в очите й. Усмивката й беше прекалено широка и радостна. Точно такава, каквато една жена отправя към мъжа, с когото има интимна връзка. „Какво не е наред в тази картинка?“ — зачуди се Джъдсън.
— А, ето те и теб… — заговори бързо тя. — Тъкмо обяснявах на Уесли, че двамата имаме планове за тази вечер. Това е Уесли Ланкастър. Уесли, това е Джъдсън Копърсмит. — Той не се нуждаеше от паранормални способности, за да разбере, че се е издигнал от ролята на финансов съветник до тази на любовник. Нямаше проблем. Можеше да се справи с това. Застана съвсем близо до Гуен, така че рамото му да допира нейното.
— Приятно ми е… — протегна ръка Джъдсън. Като взимаше пример от Гуен, внимаваше тонът му да е любезен, поне докато не разбереше какво, по дяволите, ставаше.
Уесли приключи запознанството с рязко, кратко кимване на главата. Беше очевидно, че той не беше никак щастлив да разбере, че Гуен не беше сама.
Отблизо ставаше ясно, че в гените на Уесли се бяха намесили неколцина викинги. Той беше висок, с тесен ханш и добре оформени мускули, като на човек, който прекарва доста време във фитнеса. Силна челюст, високи скули, светли очи и елегантно оформена руса коса допълваха образа му. Трябваха му само една секира, щит и шлем, за да придобие напълно завършен вид, помисли си Джъдсън.
Вместо бойното снаряжение Уесли носеше шити по поръчка черни панталони, тъмносиня копринена риза, разкопчана до средата на гърдите, небрежно измачкано ленено сако и чифт италиански мокасини. Но Джъдсън беше сигурен, че никой уважаващ себе си викингски воин не би позволил и на смъртното си легло да изглежда така, сякаш иска да направи впечатление в някое холивудско студио.