Помъчи да включи фенера, който беше взел от жертвата, но едва не го изтърва. Студената вода правеше движенията му тромави. Тънкият три милиметра костюм, който носеше, осигуряваше минимална защита от студа. Въпреки че островът беше в Карибско море, тук, в пещерата, той плуваше в сладка вода и температурата й при тази дълбочина беше неприятно ниска.
Десет минути по-късно с ужас проумя, че скалистият лабиринт, из който плуваше, се стеснява драстично. Принуди се да свали кислородната бутилка от гърба си и да я избута през отвора на друг коридор. Едва успя да се провре след нея. Кошмарната възможност да се заклещи — без да може да помръдне напред или назад — ускори мигновено пулса му. Задиша учестено и рязко започна да използва много повече кислород.
Ала в следващия момент вече беше от другата страна. Тунелът отново се разшири. Постепенно успокои дишането си. Но вредата беше нанесена: беше изразходвал много кислород.
Първият знак, че течението го води в правилната посока, дойде, когато забеляза, че кристално бистрата вода е започнала едва видимо да помътнява… Това означаваше, че е стигнал до мястото, където сладката вода от подземната пещера се влива в морето. Ала все още много неща можеха да се объркат: напълно възможно беше да открие изхода, но да се окаже, че няма как да се провре през него.
Ако това се случеше, щеше да прекара последните си минути като осъден на смърт, вперил поглед през каменния процеп към слънчевите лъчи, процеждащи се през вълните на тропическото море.
И вторият фенер бавно изгасна и той отново се потопи в пълен мрак. Инстинктивно опита да пробуди таланта си, но нищо не се получи. Все още беше като сляп.
Единственото, което можеше да направи сега, бе да следва течението. Плуваше бавно, с протегнати ръце, за да не се блъсне в скалистите зъбери.
Извади регулатора от устата си, за да усети вкуса на водата. Определено беше солена. Вече се намираше в онзи край на пещерата, който беше потопен в морето.
Запита се дали не халюцинира, щом долови първия, съвсем слаб отблясък, процеждащ се в безкрайното царство на нощта. Това беше естествено предположение, тъй като беше изгубил посоките в плътната тъмнина, а и вече вдишваше последните остатъци кислород.
Може би това беше мистериозната ярка светлина, описвана от хората, изпаднали в кома. В такъв случай щеше ли да последва истинската му смърт.
Едно нещо беше сигурно: ако оцелееше, никога повече нямаше да възприема слънчевата светлина за даденост.
Бледото сияние продължаваше да се засилва. Той заплува по-бързо. Нямаше какво да губи.
2.
— Закъсня — каза духът на жената в огледалото. — Вече съм мъртва.
В думите нямаше обвинение, просто спокойно заявен факт. Приживе д-р Евалин Болинджър беше хладнокръвна и уравновесена, а страстите и бурните чувства бяха запазени единствено за работата й. Нямаше причина смъртта да промени характера й. Но въпреки че знаеше това, Гуен Фрейзиър не можеше да се отърве от ужасното чувство за страх и вина, които смразяваха кръвта й. Само ако беше отворила имейла предната вечер, вместо тази сутрин.
Само ако беше… Най-отчайващата фраза.
Прекоси претъпканата с мебели стая, която Евалин беше превърнала в кабинет. Всички помещения в къщата бяха мрачни. Евалин открай време не харесваше слънчевата светлина. Твърдеше, че й пречи да работи.
Минавайки през стаята, Гуен като че раздвижи застоялия въздух. Кристалните камбанки, които висяха от полилея, се разклатиха, произвеждайки странна музика, идваща сякаш от отвъдното. Звуците накараха косъмчетата по тила й да настръхнат.
Зад нея се появи Макс, огромният сив котарак на Евалин. Животното измяука тъжно, сякаш настояваше Гуен да оправи работата. Но смъртта беше необратима.
Тялото беше проснато на пода до бюрото. Евалин беше седемдесет и две-три годишна жена с пищни форми, попаднала в модния капан на времето като много други жителки на Уилби, Орегон. С дългата си сива коса, с ръчно боядисаните поли и кристални бижута, тя беше въплъщение на гордите ексцентрици, за които Гуен тайно казваше, че се обличат в стила на „висша мода за хипари“.
Сините очи на Евалин се взираха невиждащо в тавана. Очилата й за четене лежаха на пода. Една снимка беше паднала до ръката й. Дупчицата, близо до горния й ръб, показваше, че е била закачена на корковото табло над бюрото. Нямаше кръв или видими синини по тялото.