Гуен скръсти ръце.
— Все пак такива оръжия съществуват.
Джъдсън срещна погледа й.
— Говориш така, все едно го знаеш от личен опит.
— Преди две години Зандър Тейлър използва паранормално оръжие, за да убие Мери и Бен.
Джъдсън се намръщи.
— Сигурна ли си?
— Да. Защото опита да го използва и срещу мен. Сега изглежда, че Евалин е била убита по същия начин. Сякаш Зандър Тейлър се е завърнал от гроба и е донесъл проклетия си фотоапарат със себе си.
— Какъв фотоапарат?
— Така изглеждаше ужасното му приспособление, като малък фотоапарат. От най-простите модели.
Джъдсън дълго се взира в нея.
— Ти как избяга?
— Бяхме в лабораторията. Там има голямо количество енергия. Нещо се обърка, когато Зандър опита да използва фотоапарата. Той сякаш избухва, така ми се стори.
Джъдсън я погледна със скептично изражение.
— Сякаш избухна ли?
— Трудно е да се обясни. Само знам, че започнах да пищя. А той побягна към водопада и скочи.
— И това ли беше всичко?
— Общо взето.
— Ти си много добра лъжкиня — усмихна се той. — Харесвам това качество у жените.
8.
— Кога започна да си говориш сама? — попита Джъдсън.
Зададе й въпроса чак когато сервитьорката им донесе две чаши вино. Ресторантът се казваше „Уилби кафе“. Имаше типичното меню за тази част на тихоокеанското крайбрежие, включващо сьомга и кюфтета от раци. Според Джъдсън основното достойнство на заведението беше удобното му местоположение: отстоеше на няколко минути път от „Ривървю Ин“.
Усети, че въпросът му свари Гуен неподготвена. Това беше и намерението му. Тя очакваше той да я разпитва за Зандър Тейлър и оръжието с форма на фотоапарат.
Щеше да стигне и до него по-късно, но предпочиташе не толкова директен подход. Обикновено беше по-лесно да получиш честен отговор от човек, който не очаква въпроса. Беше прекарал достатъчно време в компанията на Гуен, за да знае, че тя отдавна се е научила да пази тайни.
А в това отношение двамата имаха много общо.
Гуен тъкмо вдигаше чашата си към устните си и сякаш ръката й се вкамени: спря, преди да довърши движението. След което го гледа дълго и изучаващо. Той никак не се смути. Можеше да седи и да я гледа в очите вечно. Осъзна, че все още не е изключил напълно таланта си. Просто не можеше да направи това в нейно присъствие. Нещо у Гуен караше кръвта му да пламне, също като сетивата му.
Известно време се колеба дали ще му отговори. Тя имаше право да пази тайните си, но, по дяволите, той искаше да научи много повече за нея. И знаеше, че говоренето сама на себе си изобщо не е стар навик.
Тя мисли още известно време. Накрая отпи от виното и остави чашата внимателно на масата.
— Не говорех на себе си — призна тя. — Бях в състояние на осъзнат сън и общувах с духа на Евалин в огледалото.
Тя изчака да види реакцията му.
За миг той обмисли възможните варианти.
— Духът е някакъв образ, който виждаш насън, защото интуицията ти го е предизвикала?
Гуен се отпусна видимо. Очите й се проясниха и тя се усмихна.
— Да. Точно това се случва, когато съзирам духове. Но е почти невъзможно да го обясня на хората, защото звучи така, сякаш твърдя, че имам видения.
— Което всъщност е точно това, което се случва, нали?
— В известен смисъл, да. — Тя отново го погледна притеснено. — Не изглеждаш изплашен. Повечето хора започват да ме гледат странно, когато им призная за духовете. Леля ми повтаряше, че не трябва да споменавам на никого за тези видения. Съветваше ме да се науча да не им обръщам внимание. Но след като тя умря, попаднах в приемно семейство. В един момент направих грешката да се доверя на един психолог. Всички заключиха, че имам сериозни психични смущения, и в следващия момент се озовах в „Самърлайт Академи“. Докато завърша, се бях научила да пазя тайните си, повярвай ми.
— Кога започнаха виденията с духове?
— Когато бях на дванайсет. Но през следващите години ставаха все по-силни.
— Горе-долу на същата възраст ние с Ема и Сам осъзнахме, че имаме особени способности.
— Виждах духове на неочаквани места, почти винаги върху някаква отразяваща повърхност — продължи Гуен. — Първия път беше в огледалото на един антикварен магазин. Бях ужасена. По някакъв начин знаех, че не е истински дух, но заради това се чувствах още по-изплашена от преживяването.