14.
— Стрелял е ловец… — Оксли огледа следата, където куршумът беше улучил металната рамка на вратата. — Всяка година по тези места идват много ловци от градовете. Повечето не могат да уцелят и стената на обор. Превъзбудени са и стрелят по всичко, което се движи.
— Виждам, че не сте впечатлен — отбеляза Джъдсън.
Отначало Гуен се изненада, че Оксли не ги накара да чакат дълго. Пристигането му в хижата скоро след като Джъдсън се обади на 911, показваше, че той беше готов за действие. И можеше да реагира веднага, ако се получеше сигнал, че Гуен отново се е озовала на някое местопрестъпление. Сякаш той беше очаквал да научи още лоши новини, помисли си Гуен. Беше доста депресиращо да живее с подобна слава.
Светлината се отрази от тъмните очила на Оксли, когато той се извърна, за да погледне Джъдсън.
— Такива неща се случват всеки сезон. Просто се радвам, че никой не е пострадал.
— О, боже, ние също — увери го Гуен.
Лицето на Оксли се напрегна.
— Мислиш, че някой нарочно е стрелял по теб ли?
— Да. И тази възможност ми мина през ума.
— Но защо някой би направил това? — попита Оксли тихо.
— Не знам — отвърна Гуен. — Струва ми се, че е ваша работа да разберете.
Оксли я наблюдава дълго време. Очите му бяха непроницаеми зад очилата.
— Не е тайна, че си създаде враг тук преди две години.
— Говориш за Никол Хъдсън, нали? — досети се Гуен.
— Между нас казано, Никол не е особено стабилна психически.
— И аз така чух.
Оксли се замисли за миг, после отрони:
— Случайно знам със сигурност, че тя още пази старата ловна пушка на баща си.
— Прекрасно! — възкликна саркастично Гуен. — Неуравновесена психически жена, която притежава оръжие. Какъв е шансът да реши да го използва?
Оксли разтри врата си.
— Ще трябва да поговоря с нея.
— Не мислим, че това е бил ловен инцидент — каза тихо Джъдсън. — И съобщихме за стрелбата, защото нещата може да ескалират.
— Как така да ескалират? — повтори Оксли със злокобен тон. — Както преди две години ли?
— Да — потвърди Джъдсън.
— Кой си ти, Копърсмит, и каква е връзката ти с госпожица Фрейзиър?
— Аз съм неин приятел — отвърна Джъдсън. — Помагам на Гуен да уреди делата на Евалин Болинджър.
— Приятел, а? Аз пък чух, че сте нещо повече, но това си е ваша работа — каза Оксли. — Съветвам те обаче да внимаваш много. Приятелите на Гуен Фрейзиър имат лошия навик да умират тук, в Уилби. — Той нахлупи фуражката на главата си и се отправи към патрулната кола. — Обадете ми се, ако има други инциденти.
— Непременно — обеща Гуен. — Добре че е полицията, за да ни пази.
Оксли спря за момент, преди да се напъха зад волана.
— Искаш ли да видиш как ситуацията се успокоява? Напусни града. Имам чувството, че всичко ще се върне към нормалното веднага щом си тръгнеш. Точно както стана миналия път.
15.
— Намерил си един от геодите от мината „Феникс“? — възкликна Илайъс по телефона. — Зарязан в някаква стара горска хижа?
Джъдсън примигна и отдръпна телефона от ухото си.
Баща му беше изградил империята си на основата на бизнеса с редки земни минерали и ценни руди. Илайъс имаше финансови интереси във всички региони на света. Като президент и главен изпълнителен директор на корпорация „Копърсмит“, той сключваше сделки на високо ниво както в космополитните европейски столици, така и в едва оцеляващите на прага на мизерията миньорски селища на всички континенти. Имаше връзки от Уолстрийт и Вашингтон до най-далечните краища на планетата.
Стратегическото значение на редките минерали беше осигурило на Илайъс възможността да вдигне телефона и да получи незабавно пълното внимание на правителствени служители, директори на хедж фондове и собственици на най-различни технологични фирми. Той беше човекът, от когото научаваха какво прави конкуренцията в чужбина.
На практика Илайъс почти никога не вдигаше телефона. Други хора губеха много от ценното си време и ангажираха асистентите си в опити да се свържат с него.
Илайъс можеше да отстои позицията си пред всеки: от банкер на Източния бряг до инженер в Силициевата долина. Ала някога беше започнал като търсач на ценни руди в пустинята на Американския запад и щеше да си остане такъв до края на живота си. Това се долавяше и в гласа му. Провлеченият говор ставаше по-осезаем, когато Илайъс беше развълнуван. А сега просто трептеше от вълнение.