Може би романтично беше стигнал до представата за себе си като предадения главен герой на Александър Дюма от „Мъжът с желязната маска“; като за героичния селянин, а аз, неговият близнак, се бях възкачил на френския трон.
— Когато открих, че този мил мъж, нашият прекрасен доктор Макдоналд е убит и Луис Хенсън също — продължи Шарлот, — осъзнах, че съм единственият човек, който знае, че бебето на Мади се роди мъртво и че Натали Бизо роди близнаци. От мен зависеше дали Мади и Руди ще преживеят трагедия в разцвета на младостта си. Бебето, което спасих, под грижите на държавата щеше да бъде пратено в сиропиталище или по приемни семейства… или роднините на Конрад Бизо, всеки един от тях луд, колкото и самия него, щяха да предявят претенции към детето. И цял живот хората щяха да го сочат и да казват: „Това е синът на убиеца.“ Знаех колко добри и честни хора са Руди и Мади и знаех колко много ще обичат момчето си, затова направих това, което направих, и нека Исус Христос ми прости, ако мисли, че съм се правила на Господ.
Пунчелино затвори очи, обмисляйки разказа на сестрата в мълчание около половин минута, и се обърна към мен:
— А какво се случи с истинския ти?
Не разбрах какво ме пита. После осъзнах, че „истинският ти“ е загубеното бебе на мама и татко.
— Шарлин имала голяма плетена чанта — отвърнах аз. — Увила мъртвото бебе в меко бяло одеялце, пъхнала го вътре, изнесла го от болницата и го занесла при свещеника.
Шарлин се обърна към Пунчелино:
— Аз съм баптистка по рождение и възпитание; това е едно от миролюбивите вероизповедания. Още като момиче ходех на църква всяка неделя и бях по-добре облечена, отколкото в събота вечер. Семейството ми обичаше да възхвалява Бога в песни. Ако свещеникът ми кажеше, че съм сгрешила, бих го послушала, предполагам. Ако се колебаеше, съчувствието поглъщаше обективността му и го размекваше. Църквата ни си има собствено гробище и ние със свещеника намерихме едно подходящо ъгълче за бебето на Мади. Погребахме го с молитва само двамата и след около година купих малка надгробна плоча. Когато нещо ме измъчва, нося цветя и му разказвам какъв достоен живот води и какъв добър брат беше станал Джими.
Бях отишъл в това гробище с мама и татко и бях видял надгробната плоча — обикновен дебел пет сантиметра, гранитен правоъгълник. Думите, издълбани в него, бяха: „Тук лежи бебе Т. Господ го обичаше толкова много, че побърза да го вземе при себе си.“
Може би е от заблудена свободна воля или просто глупава гордост, но всички живеем с убеждението, че сме в центъра на събитията. Малко са моментите, които ни разделят от егото ни и ни карат да видим голямата картина, да осъзнаем, че събитията са един гоблен, в който всеки от нас е просто нишка в живата плетеница; и все пак всяка нишка е важна за целостта на тъканта.
Когато застанах пред надгробната плоча, такъв момент ме грабна като приливна вълна, издигна ме, преобърна ме и ме върна на брега — почитащ неописуемата сложност на живота и смирен към неразгадаемите загадки.
58
Сух мраз превърна снежинките в гранули. Тропаха по прозорците като духове на жертви на затворниците, търсещи вниманието им.
След като Шарлин му разказа за случилото се някога и се върна в коридора, Пунчелино се наведе към мен и ме попита с очевидна искреност:
— Питаш ли се понякога дали си истински?
Този въпрос ме изнерви, защото не го разбрах и защото се опасявах, че ще ни отведе до някоя налудничава повърхност, от която нямаше да можем да отправим молбата си безопасно.
— Какво искаш да кажеш?
— Не знаеш какво имам предвид, защото никога не си се съмнявал, че си истински. Понякога, когато се разхождам по улицата, никой не ме забелязва и съм сигурен, че съм станал невидим. Или се събуждам през нощта, убеден, че няма нищо отвъд прозореца ми, само мрак, вакуум. И се страхувам да дръпна завесите, и да погледна, страхувам се, че ще видя идеална празнота. И като се обърна, стаята също ще е изчезнала и ще заплача, но няма да мога да издам никакъв звук. Ще се нося, без да мога да докосна нещо, без да мога да вкуся или да помириша, глух и сляп. Светът — сякаш никога не е съществувал. Аз — без тяло, което да чувства, без сърце, което да усетя. Но без да мога да спра мислите си. Гневни и безумни мисли за това, което нямам, за това, което искам, за това, което имам, но не искам. Как аз съм никого за когото и да било, и никой не е нищо за мен. Никога истински и въпреки това всички тези спомени, тези кипящи, упорити, омразни спомени.